Плака толкова дълго, толкова изтощително, че не реагира, когато детето влезе при нея, вероятно силно смутено, та и уплашено от внезапното ù отиване в спалнята.
- Аз не плача вече, когато ме побеждаваш на шах, мамо, ти защо плачеш?
- Защото ме е страх, че пак може да ме победиш, а не защото сега си ме победил, то вече е станало и страшното е минало. Човек разбира, че се е спасил, че нищо му няма, но другия път може и да не е така и затова трябва да се погрижи да не му се случва повече.
- Страхуваш се? А аз мислех, че ти никога не се страхуваш, мамо.
- Нее... Страхувам се и то много – всеки трябва да се страхува, ако има нещо страшно за него, иначе как ще се пази, а? – щипна го Мета по бузката.
- Ми сигурно ще го пази майка му.
- Е, да, но тя може и да не е там, а и ако умее да се пази сам, ще може да пази и майка си ако тя също е в беда, нали?… Хайде сега - да те гушна и да спинкаме, бързо в банята, пижамката и при мен… Хайде! – каза Мета, потупвайки мястото до себе си.
Утрото я завари ...