Посвещава се на българското село
Стара къща, чардак стар, покрив срутен, от тикла. Прозорци - очи премрежени, изпепелени черни въглени. Запердени с дрипи съдрани, провиснали, в спомени тъжни по миналото умислени. Огнището - утроба куха и дървен одър за разтуха потънали в прах и разруха. Резе ръждиво, хлопки две, в кьоше изгнила паралия, връз нея столчета трикраки, копа̀ня прашна и точилка, вретено в празна детска люлка...
Осиротяла одаята, от бедност и от немотия на гурбет младите заминали. От мъка се старите споминали. Пък дворът - ялов, буренясал, асмата вейките извила, чак до земята се превила. Гнездото върху ясен кичест от полани е пусто, празно, че щъркелите като хората изгубят ли другаря свой, летят към вечния покой. И в нявга китната леха остали само две-три китки и двенки бели маргаритки да пазят спомени добри за пълни с радост, с обич дни.