Бе зноен юлски ден в Аризона и температурите в термометрите почти удряха 37 градуса, на места асфалта се топеше маранята размиваше образите на забързаните минувачи като ги караше да приличат на трептящи призраци в далечината, а шадраваните бяха пълни с деца решили да се разхладят. Но в полицейския участък беше царството на блаженството, студът изпускан от климатиците които ръмжаха монотонно, беше освежаващ и съживяващ мозъчните клетки на всеки влязъл през входната врата.
Човекът облечен в костюм от туид с кожени кръпки на лактите се плъзгаше бързо по блестящия миришещ на хлор под. Обикновеното му лице не предизвикваше внимание у подминаващия го чиновнически персонал или полицаите, само отнесени празни погледи. Мъжът заби леко пети в гладкия под и със слънчева усмивка като деня отвън поздрави проверяващият полицай на бариерата която отделяше стаите за разпит от останалата част на участъка.
„С тази усмивка този може да е само психиатър” - помисли си ченгето.
Небрежно кимване беше отговор ...