Задимена стая. Красива, чернокоса жена с размазан грим седи свита в ъгъла и плаче. Висок, привлекателен мъж пуши ожесточено цигара, крачейки от дивана до вратата и обратно. Дори слепец може да усети тягостната атмосфера между тези две души.
Жената се престрашава, откривайки кураж в решението, което вече е взела:
- Как можа?
- Заради теб го направих! - отвръща, крещейки мъжа.
- Как очакваш да продължа живота си с мисълта, че аз съм причината за нечия смърт?
- А ти как очакваше да живея с мисълта, че те деля с друг?
- Няма друг! Никога не е имало друг след твоята поява!
Жената се изправя и се насочва към прозореца. Мъжът, обзет от ярост, само я наблюдава.
Тя отваря прозореца и поглежда надолу. "Колко много решения съдържа в себе си това разстояние." си мисли тя. "Какво си мисли, че прави? се пита мъжът.
В следващия момент жената го поглежда през рамо и възкликва:
- Не мога да живея така!
И точно тогава, дали за късмет, дали за участ, мъжът е до дивана, близо до прозореца и я хваща за крака в момента, в който тя скача.
- Пусни ме! - крещи жената
- Избирай! Или ще бъдеш самоубийца и убийца в едно, или ще ми простиш и ще се борим за нас. Обичам те!
- Как е възможно един убиец да изпитва любов? Та тя е символ на доброто!
- Не! Тя е символ на всичко, което ражда сърцето! Без значение какво предизвиква това! Какво избираш?
- И аз те обичам, въпреки всичко, което си сторил! - прошепва едва чуто тя.
А той само това чака. Издърпва я и сяда на дивана с нея в ръцете си.
- Любовта ще ни дава сили, докато се борим! 
И я целува нежно, поглъщащо.