Общуваме с хората, сякаш сме в купе на пътуващ влак. Споделяме всичко, късаме душите си и раздаваме по малко парченца на всеки, седящ в купето, после се надяваме влакът да спре и повече никога да не ги видим. За някои оставаме с добри спомени, а други възприемаме като сбъднат кошмар.
Все по-често общуваме сякаш сме на летището. Заминаващите изчезват час по-рано, пристигащите се бавят с час повече, но винаги сме там на “ИЗХОДА”, изпращайки поредния.
Страдаме от ломбаго, ишиас, дископатия, защото не сме гъвкави. Общуването не трябва да е гъвкаво - то е рязко, надменно, кратко и ясно.
Приказката ни започва с думите: „Имало едно време” и след две вдишвания и издишвания завършва с „И живели щастливо…”.
Страхувам се, че колкото повече време минава, толкова повече нечистоплътността на душата се изписва върху лицето ми.
Питам се възможно ли е социалното животно, каквото е човекът, да е по-малко животно и повече социално. Любовта и състраданието се превърнаха в лукс, който могат да си позволят ...