16.04.2008 г., 7:43 ч.  

Училище?! 

  Проза » Разкази
1161 0 2
4 мин за четене

Поредният ден, изпълнен с мъка, отчаяние, страх... Вървя бавно, неуверено през кривата пътечка, посипана с камъчета и прах. Пред мен се откри до болка познатата сграда. Облаци са увиснали намръщено над нея. Синьото небе бе погълнато от болка и омраза над високия, стар, сякаш изоставен колос. Стените бяха покрити почти до горе с отровен брашлян. От прозорците мъждукаше слаба, почти незабележима светлина. Приближих се бавно до големите дървени порти. Чакълът под краката ми стенеше, сякаш казваше: „Не отивай там!“ Положих длани на студената грапава повърхност, поех си дълбоко дъх и бутнах с усилие тежкото пропито с влага дърво. В тишината отекна зловонно скърцане на триещ се метал в метал, сякаш предсмъртен писък. Мракът бе обгърнал всичко наоколо. Тишината бе толкова дълбока, че заглушаваше мислите ми. Леден полъх се изля върху ми. Пред мен се извиха стръмните стълби, водещи към последния етаж. Те също бяха дървени, напоени с влага. Още една примирителна въздишка и закрачих напред. С огромно усилие на съзнанието си, движех крак след крак, сякаш ако за миг се разсея, те щяха да се обърнат и да побягнат. Закатерих се нагоре по стълбите. Дървените дъски стенеха от болка при всяка моя стъпка. Парапетът бе нестабилен и се поклащаше при всяко докосване. Стените бяха олющени и мазилката по тях падаше. Беше мокра. На всяко междуетажие имаше по едно малко прозорче, което хвърляше светлина в мрака, но не достатъчна, че да го разсее. На последния етаж таванът не се виждаше. Светлината не можеше да го погали. Там, някъде в нищото, се виеше тясно коридорче с много врати. Тръгнах по него. Безбройните малки прозорчета грабеха светлина колкото е възможно и я разпръсхваха. Различаваха се само лъскавите номерца на вратите и едва-едва доловимото очертание на касите им. Приближих се до вратата с номер „27“. Вътре не се чуваха гласове.

Хванах дръжката на вратата, затводих очи, притаих дъх и я отворих. Десетки уплашени очи ме гледаха втренчено. Стиснах си палците и погледнах към катедрата. Столът бе празен. Дъската поглъщаше всеки лъч светлина, който можеше да достигне до там. Отдъхнах си. Затворих вратата след себе си и се запътих към единственото празно място до прозореца. Вътре бе по-светло от останалата част на сградата. Можеха да се различат лицата на хората около мен, но към вратата мракът поглъщаше чиновете и всичко около тях. Отпуснах се на стола и се замислих, докато мократа олющена стена не отвори бавно своята паст. Чу се зловещо скърцане, което заглуши настъпилата глъчка.

Тъмен силует изплува от нищото. Различаваха се само тъмните нечовешки очертания. Струйката светлина, която достигаше най-далеч се разля по краката му. Носеше кафеви велурени обувки. Тесни панталони се бяха впили в кльощавите крака като октопод в жертвата си. Стъпваше бавно и заплашително. Всяка стъпка отекваше в ужасената тишина. Тъмно-синьо горнище, почти черно, бе увиснало на раменете. Седна на катедрата. Виждаше се само част от сбръчканата повърхност на лицето. Голямата жълта книга, намираща се на празната катедра, се отвори. Зловещ глас отекна и се блъсна в пропитите с мрак стени.

- Ученици! Добро утро! Не виждам да сте се изправили, когато ви поздравявам!

Заскърцаха столове по пода и за по-малко от секунда вече всички бяхме на крака.

- Добро утро, мисис Макдугал - отекнаха треперещи гласове.

- Така е по-добре. Сядайте!

Отново се чу стържене на метал в дърво и всички седнахме.

- Има ли отсъстващи? - със заплашителна ледена нотка попита страшилището.

Един плах гласец се осмили да наруши тишината.

- Отсъстват номер 8, 11, 15 и 20.

- Отлично! Другият път ще ги накажа! Номер 5, на дъската!

- Ама, мисис, аз... - разтреперано простена глас от мрака.

- Веднага казах! Не приемам извинения! - прекъсна го леденият глас.

Момче с наведена глава и омърлушена походка бавно закрачи към дъската.

- Напиши ми формулата за дължина на вълната!

Момчето хвана тебешира с трепереща ръка, доближи се до дъската и написа „E=hV“. Учителката го погледна над очилата си. Изправи се заплашително. Надвеси се над него. Вдигна ръка и го стисна за врата. Усмихна се дяволски и каза:

- Който не учи, ще бъде наказан!

Гледаше го в очите със зловещ присмех. Изведнъж ги затвори и на тяхно място се появиха 2 кърваво-червени точки. Пръстите й се удължиха, появиха се черни, криви, остри нокти, които се забиха в тънкото вратле на стенещото от ужас момче. Дрехите се разкъсаха и оттам изкочи грозно, прегърбено, изкривено на една страна, тук-там покрито с кафява козина тяло. Краката бяха дълги, все така тънки, но много по-криви, а ноктите - също толкова дълги и криви като на ръцете, но не толкова остри.

Нещото вдигна ученика над главата си, оголи големите си остри зъби, те бяха жълти и много криви, понеси го бавно към устата си и заби остриетата във врата му. Той се мяташе безпомощно и крещеше от страх и ужас.

Звънецът би и всички изхвърчахме навън. Не! Това не беше звънецът. Беше нещо по-ужасно! Това бе будилникът ми, който слагаше начало на края. На края на спокойствието и чувството за безопасност в топлото и меко легло. Слагаше начало на ада. На кошмара, който щеше да се превърне в реалност. Поредният ден, изпълнен с мъка, отчаяние, страх...

© Пепси Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • О,Боже-аз не знам какво да кажа-това е просто-ха,ха,ха!Е,малко е преувеличено ,но има нещо общо!Много е добре-в началото не ми хареса,но към средата почнах да ти се бъзхищавам!Благодаря,че подобри настроението ми и сега мога да отида за "поредният ден,изпълнен с мъка,отчаяние,страх.."!
  • Брей,толкова ли страшно е станало вече в училище?
Предложения
: ??:??