Далеч от града, през ширината и отвъд планината, там, където никой няма работа, а и работата никаква я няма, се намира загадъчното училище Нь. Учениците в това училище едва ли са повече от пръстите на двете ръце, ала по-силно от глъчта им няма. Дали е сутрин, обед или вечер, учениците имат една единствена задача, един вездесъщ урок – да научат мисълта си да бъде свободна. А настане ли нощ, склопи ли се слънцето, иде не друг, а учителя от училището Нь. Учителят Сън.

- Наставниче – рекли в една полунощ учениците, – кажи ни, напъти ни, кое е ученикът, какво е ученикът? Питахме се, чудихме се, но денят така и не превърна мисълта ни в свободна. Без отговор сме, затова при теб сме, що е най-голямото достойнство на ученика?

Учителят Сън имаше плещи от ефир и очи от жива плът, но устната му така и не продума.

В училището Нь, в средата му, има очертан кръг, а в кръга – Житница. Широка купа, пълна със зърна. Всяка сутрин всеки ученик отива до Житницата, бръква в нея с шепи и взема храната си за деня. Така стана и онази сутрин след онази мълчалива полунощ. Но този път в Житницата измежду зърната проличало, макар с мъчно доловение, отпечатък, а отпечатъкът бил слово: униние.

В него ден никой от учениците не се хранил. Те предполагали, но не постигнали съгласие в предположенията си, сетне гласували и така се разбрали, ала с гласуване истината не се постига, затова накрая се замислили, всеки в самота се отделил. И посърнал.

Дошла нощта.

- Наставниче – рекли учениците в средата на най-черния мрак, – оттам, дето се храним, дойде при нас отговор, а отговорът ни пръсна и сломи. Ако това е ученичеството, ние стоим в центъра на нашето най-дълбоко объркване. Помогни ни, наставниче, вечно ли е унинието на ученика?

Учителят Сън вдигнал ръка и посочил Житницата, а учениците към нея се завтекли. Пристигнали и видели, че купата с дневната храна била празна. Дъното й сляпо ги гледало. Сърцата им, без да разберат защо, поискали да изскочат през гърлата. И тогава иззад гърбовете им се чул глас. Не, не глас, а призрачен шепот:

- “Нь”!

Всички се извърнали, но учителят Сън го нямало.

На сутринта след онази тайнствена среднощ учениците си припомнили какво означава “Нь”, какво значи името на тяхното училище. Някога, преди да го бъде времето и когато съществувала единствено пъпката на пространството, нямало нищо и не можело да има нищо. Освен един трепет. Трепет, който така и не се скончавал. Това бил звукът “Нь”. Пространството не можело да се разпъпи, а времето нямало как да потече, защото звукът “Нь” бил всеначален. И имало ли как – а и трябвало ли въобще – трепетът да достигне своя конец?

Внезапно от всеначалието и въпреки нескончаемостта на звука “Нь” се появил Светът. Макар тогава, в онова преддревно битие, Светът все още да притежавал своето друго име, истинското си име – Ученикът. Веднага щом се появил Ученикът, той срязал нескончаемия звук “Нь”. Така пространството изскочило от себе си, а времето се втурнало напред.

Учениците ахнали, ръцете им плеснали, а сърцата им се върнали по местата си. Били разбрали!

Унинието е празнотата на незнаещия, безизходицата на неговото всеобемно невежество. Само човек, който приеме своето незнание без съпротива, е готов да стане ученик. Унинието е смелостта да се изправиш срещу всички безлични звуци, които те залъгват, че знаеш. В своето най-дълбоко униние човек застава пред дверите единствено на нечутия звук “Нь”.

Унил, ученикът открива учителя си. Ония, които не униват, цял живот са обречени да не срещнат своя учител; да не дочуят звука “Нь”. Само нечутото е нескончаемо, единствено унилият чува гласа на своя учител.

Била нощ, дошъл изгрев, а учителят Сън сам дошъл при своите ученици. Гребнал с шепи от Житницата, обърнал се към тях и казал право в очите на изненадата им:

- Най-голямото достойнство на ученика е да стане учител, който ще бъде надминат от своите ученици.

И протегнал ръце.