Минавам случайно оттук. Позната тиха уличка, пресечка на главната. Сградата на ресторанта на Мито Пилето.
В тоя ресторант...
Преди години беше. Как бързо изминаха. Бях редовен посетител. Познаваха ме от гардеробиерът до управителят. Сервитьорките не си тръгваха без богат бакшиш. Дори и тия, които не са ме обслужвали. Стените още помнят песните, огласяли по цели нощи помещението. Мазилка се е сипала от тавана, щом запеехме. Оркестърът замлъкваше. Дансингът кънтеше от стъпките на танците ни. На мен и моята компания.
Този ресторант!
Не е затворил врати, не е банкрутирал, откак спрях да го посещавам. И пак е пълен  с хора. И пак музиката се чува на две пресечки. И сервитьорките са все така хубави. През осветените витрини се виждат танцуващите. Не се чувства липсата ми.
Какво ли съм си мислил?
Ресторантът на Мито Пилето. Най-добрият в града.  Тогава бях заможен и харчех на поразия.
После, бизнесът секна. Уби го системата. Същата, на която и днес плащам данъци. Спря доходът и се наложи да се боря за парчето хляб.
Като останалите.
Едва сега забелязах, че не живея сам в този свят. Едва сега разбрах, какво е да трепериш за утрето. За работното си място. За заплатата. Дали ще я платят навреме, или ще я отложат за необозримо бъдеще, макар сметките да тропат на вратата. Трябваше да науча и този горчив урок от живота, младостта няма време за примерите в книгите.
Замислен над собствения си провал, не бях забелязал още нечие присъствие. Още някой седеше в сенките на отсрещния тротоар, загледан в примамливо светещите витрини. Не го виждах добре, лицето му бе в тъмното, но долавях как тактува с крак в ритъма на познатите мелодии. Сигурно и той някога е бил редовен посетител.
А може би просто любител на музиката, минаващ случайно, като мен.
Или безпризорен.
Тук, в тая странична уличка, са контейнерите. Винаги има какво да се изхвърли от една кухня, годно за ядене.
Пак поглеждам към входа, вдигнала се е весела олелия. Посрещат някого. Сервитьорките кимат усмихнато, той влиза, като цар. Музиката свири туш, сяда на най-личната маса, цветя и запалени свещи.  Моята маса.
Поправка - бивша!
Управителят застава чинно, лично приема поръчката, едва ли не козирува.  Такива са управителите - лоялни към човекът с парите.
Певицата обявява следващия поздрав. За господин Еди-кой-си, песента "Върхове"
Помня я тази песен, хубава и истинска. Беше ми любима.

"На върха е самотно, често студено,
посрещаш бурите с песен,
сега си млад, и ти е простено
да си горд.
Внимавай! Пътят надолу е най-лесен."

Замислям се. Някога  я пеехме и се забавлявахме. Някога, когато бяхме на върха.
Отвътре се провиква глас:
- Мани я тая, дай "О, тигре, тигре"!
Трябва да си ходя, но светлината ме привлича, като  нощна пеперуда. Нещо ме задържа извън осветения кръг. Отключва се врата. Страничният вход на ресторанта, за кухнята, се отваря. Възрастна жена, изхвърля отпадъците. Общата работничка едва мъкне казана. Преди да си помисля да й помогна, преди още да направя крачка, оня, от сенките, оживява изведнъж, спуска се към нея. Тя сваля казанчето, бърка  в него и вади увит в омазнена хартия пакет.  Непознатият, сгърбил се в овехтяло сако, с вдигната яка, промълвява думи на благодарност,  грабва пакета, развива го и започва шумно да се храни.
Разсилната подмъква казана към контейнерите. Минава покрай мен. Помня я тази жена, кога е толкова остаряла?
Угриженото й лице се е сбръчкало още повече, косата й съвсем побеляла под касинката.  И все си е работник кухня. Някога ми заделяше остатъци за кучето, давах й по някой лев.
Сега - и да искам - нямам да й дам.
Обръщам се да си ходя. Сблъскваме се с непознатия.  Вдига лице, срещам очите му. Мито Пилето не ме познава, отминава мълчаливо, лакомо загризал подаянието на леля Стана.
Стъпките му заглъхват. Зад мен опустява уличката.
Само рефренът на песента остава, като предупреждение против самозабравата:

      "... сега си млад и ти е простено да си горд.
          Внимавай! Пътят надолу най-лесен е..."
*   *   *