Минавам случайно оттук. Позната тиха уличка, пресечка на главната. Сградата на ресторанта на Мито Пилето.
В тоя ресторант...
Преди години беше. Как бързо изминаха. Бях редовен посетител. Познаваха ме от гардеробиерът до управителят. Сервитьорките не си тръгваха без богат бакшиш. Дори и тия, които не са ме обслужвали. Стените още помнят песните, огласяли по цели нощи помещението. Мазилка се е сипала от тавана, щом запеехме. Оркестърът замлъкваше. Дансингът кънтеше от стъпките на танците ни. На мен и моята компания.
Този ресторант!
Не е затворил врати, не е банкрутирал, откак спрях да го посещавам. И пак е пълен с хора. И пак музиката се чува на две пресечки. И сервитьорките са все така хубави. През осветените витрини се виждат танцуващите. Не се чувства липсата ми.
Какво ли съм си мислил?
Ресторантът на Мито Пилето. Най-добрият в града. Тогава бях заможен и харчех на поразия.
После, бизнесът секна. Уби го системата. Същата, на която и днес плащам данъци. Спря доходът и се наложи да се б ...