По прозореца се стичаха едри капки дъжд. Гъста пелена вода се спускаше като завеса пред погледа и. Очакваше, че някаква невероятна сила, мистична стихия ще я понесе надолу, надолу, все по-надолу... Спомни си мрачния ден на погребението. Студът свиваше сърцата на всички, които бяха дошли да изпратят майка ú. Вървяха мълчаливо след катафалката и само скърцането и неравномерното скрибуцане от спиращите колела доказваше, че има някакво движение. Погледът ú бе безизразно вперен в белия креп и сърмената възглавничка, върху която бе положена безжизнената главица на красивата възрастна жена. Лицето ú изразяваше някакво вълшебно спокойствие, някакво достойнство, което се изписваше по бледите ú страдалчески страни. Лека руменина се прокрадваше около устните. Скръстените ръце стискаха нежния букет от карамфили, които тя толкова много обичаше. Нещо стисна, задави Ана и тя тихичко захлипа. Времето сякаш бе спряло. Въздухът се изпълваше с лека влага, която образуваше ситни мехурчета вода около врата ...