Погледът ù се замрежи от сълзите. А те не преставаха да избликват от очите ù и да се стичат по бузите ù. Болката беше толкова голяма. Чувстваше се като някакво осиротяло голо птиче, малко и беззащитно, изхвърлено навън. Беше събирала в себе си всичко от толкова дълго време. То се бе утаявало бавно в дълбочината на душата ù и нарастваше с всеки изминал ден. Ставаше все повече и повече и горчивата му жилка се разнасяше из цялата ù душа. Калина се опитваше да се прави на смела. На жена, която може да се справи с предизвикателствата, с човешкото отрицание, двуличие, егоизъм, безразличие и злоба. Опитваше се да се държи и да не обръща внимание на много неща, но знаеше, че вече пределът на силите ù е близо. Равновесието беше толкова крехко, като една тънка ледена покривка, скриваща всичко, но готова всеки момент да се пропука от единия до другия си край. Достатъчен беше само малък тласък и стаеното щеше да излезе на повърхността. И това се случи точно този ден. Беше се сринала.
Калина вдигна ...