С танцова стъпка се понася по мръсния калдъръм, а едното ù токче аха-аха ще падне. Нищо, ще ги занесе на обущар, да им сложат нови. Заслужили са си това поне днес.  Новички, красиви, ярки. Яркочервени. Защото червеното е цветът на любовта. „Право казват хората”, мисли си със задоволство. „Любовта променя живота на човека”.
В същото време я задминава една кола. Изискан джип, чак изгорелите газове от ауспуха сякаш миришат на скъп парфюм. Не че се надява да я забележат, де – не всеки ден животът поднася изненади. Тя си знаеше, с простичката рокля и избелели обувки (но с нови токчета!), че не всеки ден е Великден. Велик-ден. Ама наистина велик.
Работата беше там, че незначителните хора като нея не подлежаха на критика дори. Останалите ги подминаваха, с безразличие в погледа, с фалшиви и пренебрежителни усмивки. Пресичаха пътя им, все едно не бяха там, блъскаха ги по улицата, задминаваха ги с колите си без дори да дадат мигач, или да присветнат – един поздрав – нищо повече, голяма работа.
А през целия си живот Ася бе копняла да види цветове. Не само да ги види, а и да ги почувства, макар и да не беше сигурна как точно ще стане това. Далтонистка по рождение, тя някак си беше сигурна, че тези, които виждат - и чувстват. Как беше онази поговорка? „Очите са огледало на душата”. Хубаво огледало, обаче пукнеш ли го – започват проблемите. И то не седем години нещастен живот, ами повече дори. И сама нямаше идея защо да пукнеш огледалото бе по-страшно злодеяние от това да го счупиш, но беше сигурна.
Може и да не виждаше съвсем безцветно, но имаше усещането, че животът ù е черно-бял. А и да не беше така, все едно от палитрата на Бог някой заядлив дявол бе извадил най-важните цветове – нямаше го жълтият цвят на веселието, нямаше я синята боичка на меланхолията, нямаше го красивото зелено, което доближаваше хората до природата, нямаше го онова наситено лилаво, което караше останалите простосмъртни да мечтаят и да сънуват приказки в приказките… А днес почти бе успяла да зърне отблясък на червено. Когато Той се приближи до нея (просто Той, с главна буква, името не бе от значение, но главната буква – жизненоважна), когато я попита дали случайно е свободна и иска да присъства на тържеството на колегите ù. Един от многобройните хора, които я подминаваха като закачалка за скъпите си палта всеки ден, но сега тя го почувства близък.
В душата ù се възродиха онези чувства, за които бе чела по книгите, за които бе гледала романтични филми и плакала по телевизията. В ума си вече превърташе живота си – черно-бял, но с мигновени проблясъци, бегли оттенъци. На щастие, на сигурност, на по-добър живот. На равенство.
И само за един-единствен момент някак си не я интересуваше защо всички останали бяха по-добри, по-умни, по-красиви, по-висши от нея. За момент беше част от тялото, атом в общата молекула, люлка сред много други като нея в увеселителния парк.
Когато си част от цялото, е трудно да се чувстваш изолиран. Не само трудно, но и нечестно спрямо цялото. И дори и максимата: „Един за всички, всички за един” да не важеше, все пак оставаше успокоението, че го има това „всички” и ти не си просто „един”.
И продължаваше да върви, обзета от мечти към човек, чието име дори бе неизвестно. Хем го знаеше това, хем пак мислеше за него (Него, с главна!), та нали мечтите са безплатни. Стъпваше по мокрия калдъръм (наскоро бе валяло) и се надяваше, че дъждът не е отмил тебеширените рисунки на другия край на улицата – не само бяха плод на въображението на децата, направили ги, но и представляваха известна част от сутрините ù. Онова усмихнато човече до бордюра – това бяха изгревите на живота ù, дъгата – бе димящата чаша кафе, тъмната сянка – страховете ù, а протегнатите ръце към слънцето – мечтите и надеждите ù, видоизменящи се всеки ден.
- Момиче? – чу се глас. – Един нарцис не щеш ли? Е-ехеей, виж ги какви са слънчеви!
Тя се обърна, и при това движение кестенявата ù коса се изплъзна от скромния кок на тила ù. Видя един усмихнат старец, сложил една сгъваема масичка, застлана с вестници, досами бордюра. А върху нея се мъдреха като писани яйца три обикновени буркана, пълни до средата с вода. От тях пък ù се усмихваха приятни яркожълти нарциси. Единият гледаше наляво, другият – надясно, третият бе впил поглед в нея, а останалите – ех, останалите кой ли ги питаше – те просто рееха светлите си лица в небитието, смеейки се Бог знае на какво. Може би и на самия него дори.
Тя инстинктивно се обърна, сякаш старецът бе просяк и промълви по-скоро на себе си: „Не мога, нямам време”. Очакваше едва ли не дядото да започне да в увещава, ала той млъкна, застанал гордо с ръце в джобовете, сякаш продаваше оръжия от войната, а не прости селски цветя. И нищо не каза. Ася отмина и продължи по пътя си.

Но не бе изминала и десетина крачки, когато чу веселия му глас:
- Девойко, не щеш ли един нарцис да занесеш у дома? Е-хеей, виж ги какви са усмихнати всичките.
Тогава за пръв път се замисли, че ако някога бе виждала някой да се усмихва наистина топло и сърдечно, без никакви задни помисли, то това бяха точно старецът и неговите нарциси.
Обърна се, сигурна, че говори на нея. Сигурна, че иска да я накара да се върне, да вземе поне един от милоликите веселяци. Но ето го – той гледаше други момичета, по-млади от нея, подавайки едното бурканче към тях.
- Махай се, откачен дъртак такъв! – сопна се едната и токчетата им грубо заплющяха като зимен дъжд по паважа. Дядото пак нищо не каза, сложи отново нарцисите на масата и зарея поглед към небето – може би се опитваше да зърне поне за миг това, което виждаха постоянно обичните му цветя. Или пък искаше да полети като птиците? Какъв глупав въпрос, та нали всеки иска да полети като птиците…
Ася погледна часовника си. Ако сега се върнеше, щеше да закъснее за колегиалното събиране. От друга страна пък… кой ли я чакаше. Реши, че ще се вмъкне тихичко по средата, и както винаги, щеше да мълчи и да се прави, че е щастлива, задето никой не я забелязва.
С тази мисъл тя рязко се обърна и закрачи обратно.
- Знаете ли… ще взема едно букетче нарциси – викна тя на стареца до бордюра.
От джобовете на светлосинята му шуба се подадоха две напукани ръце. Набръчкани – дали от работа, или от времето, най- вероятно и от двете. Цялата тая какафония за лицата – Ася никога не я бе разбирала. Голяма работа, че лицето ти се сбръчква, не, по-голямата трагедия бе да гледаш как ръцете ти – верните ти приятели – бавно остаряват и умират. Да гледаш как приятелите ти умират винаги бе сигурен белег, че умираш и ти.
В този момент старецът вдигна очи и срещна нейните. За момент я осени неприятното чувство, че той някак е прочел мислите ù, че той някак е разбрал какво смята тя за ръцете му. И сякаш още повече се натъжи.
В отчаян опит да го разведри тя прошепна:
- Много са красиви. – и погали единия. Не знаеше откъде ù дойде тази безумна мисъл – да погалиш цвете, колко глупаво само – но беше сигурна, че някой – дали нарцисът, или дядото - ще те зарадва.
И бе права. Сините очи на човека срещу нея грейнаха в безмълвна усмивка на благодарност.
- Така, така е – тя с изненада забеляза, че зъбите му бяха искрящо бели и всеки един беше на точното си място. – „протеза, на сто процента”, помисли си Ася. – Много са красиви, макар че скоро ще умрат. Но пък… предполагам, че, от друга страна, това ги прави още по-красиви. За кого ги взимате? – попита той, докато вадеше ново парче вестник, да увие закупените нарциси.
Едва когато я попитаха, Ася осъзна, че наистина си няма и представа какъв е отговорът.
- За себе си… предполагам – продума тихо тя, сякаш се засрами от собствените си думи.
Противно на очакванията ù, лицето на дядото засия още повече. Сините му очи, в които сякаш се отразяваше небето, искряха ( да, „искряха” като че ли бе най-точната дума) като сапфири на фона на мръсната улица.
- Хубаво е това, момиче. – дори и за миг не ù хрумна да се ядоса, задето я нарича „момиче”, много мразеше това обръщение. От неговите уста обаче звучеше различно, по-съкровено, дори. – Хубаво е. Хората трябва да ценят себе си. Знаеш ли, накрая затова остават все сами. И започват да се жалват на света. Че как някой ще ги обича, като те самите не се обичат? Как някой ще им подарява цветя, като те самите не си купуват… Ей така, за удоволствие. Знаеш ли, цветята понякога носят по-голяма радост от новата дреха. Защото дрехата е само вещ, а цветята… те са приятел. Виждаш ли, виждаш ли – посочи той отново буркана – Е-хеей, как само се смеят!
Ще не ще, усмивката изгря и на Асиното лице. Значи това било чувството да си по-лек от въздуха! Колко странно, бе живяла толкова години, а досега не го бе изпитвала.

И само заради един старец с ясни сини очи. И букетче нарциси.
- А вие защо сте тук? – пренебрегна тя всички норми на доброто възпитание. – Мисля, че децата и внуците ви ще се радват да имат такъв сладкодумен дядо.
Той се усмихна и зъбите му пак я заслепиха за секунда.
- Няма ги сега, чедо, много са далече. Заминаха отдавна, за Америка. По-добро бъдеще да търсят. Стойте си тука, виках им, вие градите бъдещето, не аз и моите нарциси, ама не ме послушаха. Искали кариера, искали по-добър живот. Когато те трябваше да изградят по-добрия живот тук. Ама – махна с ръка той – свършила работа вече. Чакам ги сега за Коледа, нали си идват на празници. С внучетата, редовно ми пращат снимки. Пътуват с месеци де, ама като ги получа… като нарцис се радвам. И така. – чак сега забеляза, че несъзнателно бе усукал парчето вестник и то се скъса с рязко „Хряс”, като скъсването на една мечта, като спукан сапунен балон. – Ти гледай себе си, момиче. Я се виж каква си пременена. – топлият израз в очите му се върна, докато опипваше за ново парче вестник. – Ама очите ти са тъжни. Много са тъжни. Не знаеш ли какво искаш? Или не виждаш цветовете вече?
Тя рязко се сепна и вдигна глава, но дядото оправяше вестника и продължаваше да говори:
- А моите… заминаха сега те, а аз спестявам. Все ми се иска да замина с тях, да съм до тях, ама… знае ли човек, все в последния момент се отказвам. Имам ги парите, само се залъгвам, че не ми стигат, че аз от пенсията си колко ли харча… почти нищо. И все нещо ме спира. Като че ли съм един нарцис, дето не може да се отскубне и да си премести корените. Сам съм, бабата почина, години минаха. Една къщичка имам, едно дворче, и не ми се оставят. На, хайде, избери си – посочи той бурканите.
- Моля? – изненада се момичето.
- Нарцис си избери, нали искаше – сините му очи весело ù се усмихваха.
- О, аз… Няма значение – промълви тя.
- Е, как да няма – сега вече очите му направо си се смееха. – Винаги има. Вземи нас двамата, с тебе. Ние различни ли сме? Различни сме. И те са така, всеки е единствен по рода си, нищо че са от рода на нарцисите, разбираш ли? Ето го този тук – посочи той – този е носталгичен. А този тук е много щастлив. Има ги всякакви – увехнали, посърнали, жизнени, радостни, слънчеви… Като хората са, момиче, като хората са цветята. И затова – вдигна пръст той – не се слагат в букети. По един ги продавам само.
Защото всеки е единствен, както е част от многото и трябва да бъде оценен.
Той се пресегна и извади едно малко жълто цвете от средния буркан.
- Ето тоя ще ти дам, той е най-слънчевият от всичките. Ако имаше очи, от тях щеше да струи топлина. И понеже твоите очи са нещо тъжни, давам ти този – да те зарадва малко, да влее малко светлинка в тая твоя помътняла душа.
И преди Ася да го прекъсне, той закачливо ù намигна:

- Очите са прозорец на душата, нали знаеш?
И в умореното ù сърце (младо, но уморено) се разля една приятна лекота. Като топлината на камината през зимния ден. Наоколо дърветата шептяха, сякаш се целуваха, преплитайки клони, а есенната шума все едно звънтеше от радост.
Ася му подаде една банкнота от два лева, но старецът затвори шепата ù.
- Вземи си парите, ако ги взема… ще е все едно да си си купила щастие. А щастието не се купува. То се подарява. Сега го вземи и на добър час. Каквото е писано да става, ще става, ти гледай на тебе да ти е добре.
Очите му се усмихваха отново, а нарцисите се смееха към небето. За миг Ася забрави за колегите си и скучната си еднообразна работа. В следващия реши, че повече няма да се върне там, където не я оценяват, и няма да бъде бледна статуя. Още миг и ù се стори, че мярва за миг яркожълтото злато, посипано върху листата на дърветата. За миг… но пък мигът си го биваше, де.
- Хей там живея – посочи с напуканата си ръка старецът. – Ако някой път ти дотежи нещо на сърцето, хей там, в синята къщичка. – Синьото е цветът на небето. И на мечтите. А мечтите са така красиви…
Ася кимна и се загърна в палтото си. Изведнъж намрази стилното черно и реши да си купи нещо синьо. Нямаше да го вижда, но… мечтите наистина бяха красиви.

Още след седмица, тя се върна на същата улица, понесла в една салфетка няколко бисквити и едно пакетче кафе. Искаше да потърси стареца и да му върне подарената надежда.
Почука на синята къщичка, но я обзе чувството, че нещо не е наред. Беше я зърнала отдалече, но все пак изглеждаше по-уютна от сега. Сега сякаш къщата страдаше, а отвътре се чуваха весели гласове.
Една млада жена, на около тридесет, отвори вратата с учудено изражение. За миг Ася се сепна. Помисли си, че е дъщерята на дядото. Но очите ù… очите ù бяха кафяви. И студени. Непознати. И тогава се сети, че няма как да ù каже кого търси. Така и не му бе научила името.
Отвори уста и после пак я затвори. Старите навици на самосъхранение се бореха вътре в нея и тъкмо щеше да се обърне и да побегне обратно, когато жената я изпревари:
- Да не търсите предния собственик на къщата?
- Предният собственик ли? – окопити се Ася.
- Да, ние всъщност се нанесохме преди по-малко от седмица. Един такъв… усмихнат синеок дядо?

- Да… - продума Ася, - Да, точно, него търся.
- Няма го вече. – отговори жената. – Замина. Продаде къщата на нас и замина. Казаха, че отивал за Америка, най-накрая бил събрал смелост. На пътя за летището получил инфаркт и се споминал. Съжалявам. – но в очите ù не се четеше съжаление. Бяха си все така студени. И кафяви, но най-вече студени. – Остави писмо. Не знам за кой, ще го дам на вас, вие сте първата, която го търси. – И тикна в ръката ù един кафяв плик, от амбалажна хартия.
Ася поблагодари и тръгна обратно. Разкъса плика. Не беше за нея, но след като нямаше кой…
Не беше писмо, а малка бележка.

”Мило момиче, така и не научих името ти. Като говорих с теб, разбрах едно нещо – всеки има право да бъде щастлив. Ще взема за замина, да се видя с децата преди Коледа още. Така трябва. Не знам защо, но трябва. Искам и аз да се усмихна като нарцисите, отдавна не съм го правил. Обичта стопля сърцето, обичта. И изведнъж всичко придобива цвят. Остани си със здраве.”

Ася сгъна бележката и тръгна бавно по паважа. Пак беше валяло. Сега всичко беше сиво, и то не само за нея. А за всички.
После пак погледна към дърветата. Можеше да се закълне, че вижда усмихнатите нарциси.
И едни топли сини очи. На небето.
”И изведнъж светът отново придоби цвят”.
А някой, много надалече, викаше: „Е-хееей… виж ги какви са усмихнати!”