Постоях малко и дори успях веднъж, два пъти да се усмихна.
Понякога е самотно занимание да стоиш отстрани и да гледаш света.
Заченати изначално под онова дърво се вкопчваме да намерим спасението в онзи акт, довел до развитието на историята на света в библейски аспект, но той е за човеци. Не помръдва нищо в мен, така чудесно се познавам, че вярвай ми, казвам го с омерзение към себе си. Стига да си направя труда, ще го завъртя този свят, можеш да ми вярваш. Но не го искам. Не можеш да ми причиниш болка. Недосегаема съм. Не можеш да ми причиниш и любов.
Понякога се връщам назад във времето за да погледна защо точно aз.
Всичко е започнало от един януарски ден и защото те са се обичали. Януари е сакрален за мен. Зачената тогава, един ден тогава ще си ида. През януари се случват всички гадни неща в живота ми, така както през есента ми се случват всички красиви неща, защото есента е моето раждане. Тази есен пак ще се родя. При всяко мое ново раждане човешкото се завръща за малко у мен.
Ще трябва да има някакъв смисъл в тази цикличност, защото ние винаги търсим смисъл за да си обясним нещата.
Моя съм го намерила, всяка есен се завръщам, за да се усмихна.
Приливна вълна при пълнолуние рушаща бреговете на самотата ти, лунно зайче пробягало в сънищата ти, песен на птица на зазоряване когато се събуждаш, макови полета полюшвани от вятъра докато гледам в очите ти, онзи щурец в онази лятна привечер когато хоризонта потъмнял от отчаяние изпраща слънцето докато седя в онова кресло в онази стая която няма идентичност и гледам залеза, а ти невидим присъстваш докато навън някой си свирука безгрижно, онези есенни листа послали килим върху който стъпваш, а слънцето проблясва през паяжините опънати между клоните на онази гора в която някога подскачах като момиченце по пътеките и се заливах в смях докато ме държеше да не падна надолу по стръмното. Всичкото това е усмивката ми.
Усмихвам ти се преди да се завърна.
Там е тихо и тучно зелено и няма никой.Там седя на брега на реката и нищо не чакам.Там съм вечна.