Сутрин. Ивайло се беше събудил рано. Направи кафе, сложи две чашки на масата и погледна към телефона си. Взе кафеварката и наля кафето в чашките. Вратата се отвори и в стаята влезе неговата съпруга, Яна. Все още сънена, тя седна на стола зад масата, разтърка очи и погледна през прозореца. В стаята бе тихо. Ивайло седна до жена си и каза:
- Добро утро!
Тя продължи да гледа през запотените стъкла, дори да знаеше, че не вижда нищо навън.
- Добро утро! - отговори Яна.
Младият мъж протегна ръка и с пръст докосна брадичката на съпругата си. Жената се отдръпна леко и сложи две лъжички захар на кафето в своята чаша. Мълчеше.
- Яни! - каза Ивайло. - Кажи ми, какво ти е? Не се усмихваш вече. Мълчиш.
- Нищо - отговори тя. - Нищо ми няма, просто съм изморена.
Тишината беше седнала на свободния стол на малката кухненска маса и беше взела думата. Въздухът в стаята тежеше от мълчаливата мъгла на ежедневната скучна сивота. Не искаше да си тръгне и бе обсебила душата на младата жена. Ивайло отпи от обо ...