Автобусът потегли, но в последния момент се спря и се качи едно русо момиче с кожено яке.
Тя тръгна към края на автобуса, видя ме и седна до мен.
Познавах я. Не се бяхме виждали от осем години. Разприказвахме се. Автобусът потегли и скоро се озовахме по пътя към крайморските бунгала.
Пътят се виеше край морето. Времето беше студено, валеше сняг и докато гледах ледения, пуст плаж, си мислех, че не искам да съм там в този момент.
Пристигнахме. Автобусът беше пълен с младежи като нас. Сложиха ме да живея в едно бунгало с момичето, което познавах от ученическите си години.
Дните минаваха. С неумолимата намеса на времето между нас се случи всичко, което можеше да се случи между мъж и жена, изолирани за дълго време на едно място.
Не работехме. Не правехме нищо. Не работеше никой от нас. Даваха ни всичко необходимо за физиологичното ни съществуване, без ограничения.
Постепенно започнахме да губим представа за времето. Не се срещахме с никой, освен с другите младежи от лагера.
Времето сякаш бе ...