Тук почвата не беше тъй рохка. Отдавна не беше копано. Плевелите се бяха впили в розите, а около тях – шипки, ялови, с кафяви връхчета.

     – Язък за хубавия корен – кахъреше се и плюеше на дланите си. – Трябва всичко да се окопае.

     Огледа другите растения. Има много работа. Нищо. Лека-полека ще ги оплеви, ще обърне почвата. Ама бива ли така?

     Ето тази – провиснала, цялата захваната от лишеи. Защо е изоставена така?

     – Ти откога не си поливана, а?

     Цветето мълчеше. Отговори му друг глас:

     – Ти си върши работата! Не разпитвай каквото не те интересува!

     Беше строг този глас. Женски. Отмина го и изпуфтя.

     Той изправи кръста си, за да поздрави тялото. Видя само гърба му.

     „Аз това правя – обясни наум. – Върша си работата. В затвора беше по-добре. Лехите ухаеха. Всеки ден се грижех. Поливах. Разровях. Когато няма въздух в почвата, цветята увяхват. Така знам аз. От затвора го знам. Може пък и тука да е така.“

     – Защо ли го наехме тоя? – изропта директорката на яслата, като затръшна врата на кабинета си и завари чистачката вътре да полива мушкатото. – Едва вдига лопатата. За нищо не става.

      – Пенсионер е. Социалните го препоръчаха. – Лелката беше вързала косата си на кок и бе готова да отговори на всеки въпрос, за да не я уволнят. Носеше бяла престилка и сива униформа. Леко поклати глава надолу да изгони мухата, кацнала на ревера ѝ и уточни:

     – Така де, личи му! Дано поне свърши нещо. И да поздравява не може. Простак. Права си, шефке. Защо ли го наехме? Или ни го натресоха?

     Директорката не беше в настроение. Лелката усети това и в усърдието си да прилича на нея замахна и стовари едрата си ръка върху вазата.

     – Какво правиш? – възмути се шефката.

     – Самоотбранявам ви, госпожо Павлова! Тук има вредители. Мухи, в частност.

     Лелката беше тук още от основаването на заведението, а вероятно и преди това. На нея можеше да се има доверие до безумие. Затова Павлова спокойно каза:

     – Може би си права. – Замисли се. Огледа кабинета. Чистичко. Свежо. Усмихна се криво и попита: – Ти на колко години си, че не е ставало дума?

     Когато разбра, реши повече да не повдига въпроса. Бяха почти връстнички.

     „Това е невъзможно! – рече си Павлова. – Та тя трябва да е умряла. На такава възраст хората се оттеглят от живота. Лъжкиня. Носи кок. Ужасно! Трява да надникна в досието ѝ.“

     Замисли се, докато чистачката се отдалечаваше. Интересно нещо е времето. Вече няколко години беше шеф на това заведение, а никога не беше надниквала в личните досиета на служителите. Може би ще е интересно. Времето, ако е документирано, разкрива всичко, дори това, което годините крият. „Тая ще лъсне като агент на Гестапо. Може да е познавала лично Гьоринг или поне Химлер. Има вид на... на нищо няма вид. Хм. Именно.“

     Директорката беше завършила история. В едно средно училище на запад от Радомир, където ръкоделието се смяташе за исторично.

     А после размисли. В крайна сметка нищо не се е случило. Взе листа пред себе си – по график днес ще посещават цирк. Значи трябва организация.

     Имаше едно будно дете – Александър. Красиво, с живи очи. То щеше да свърши работата, нея я мързеше. Извика го.

     – Сашо, ти ща бъдеш моят главен помощник днес. Съгласен ли си?

     – Не. – Сашо се беше облякъл като Робин Худ.

     – Още не знаеш за какво те наемам. Ще бъдеш циркаджия.

     – Това не е ли ваше задължение, госпожо?

     Павлова рипна.

     – Какво знаеш ти за задълженията ми, помияр такъв! Аз на цирк ще ви водя, хора да видите! А вие? Неблагодарници!

     Изгони Александър и реши, че в крайна сметка с всичко трябва да се заеме лично. Стисна зъби и заби остър поглед през прозореца. Видя задника на градинаря и ѝ хрумна нещо ново.

     – Извикай го! – заповяда на чистачката. Тя ѝ беше секретарка.

     Мъжът дойде начаса – дори не беше си измил ръцете.

     – Викали сте ме, началник – рече и сведе поглед.

     Хареса ѝ обръщението.

     – Днес ще водим децата на цирк. Искам всичко ти да организираш. Аз съм заета. Нямам време дори да се заема с обичайните си дейности.

     – Не мога, началник.

     Ядоса се.

     – Какво искаш да кажеш?

     – Не ми е позволено. Аз отговарям само за розите. Знаете.

     Да, досети се. Имаше нещо гнило в досието му. Не е бил надзорник в затвора, май е бил в затвора и по принуда. Влезе ли човек там, вече не се знае кой е, защо е и какъв е.

     – Тогава – махай се! И да знаеш, че изобщо не харесвам, не одобрявам и мразя работата ти!

     – Но защо? Розите са в идеално състояние, почистих краищата на градината, няма плевели и...

     – Глупости! Не съм те наела само за това. Очаквах много повече!

     Беше бясна. Градинарят се изниза като мокра връв. Ще види той! Некадърник. Метна поглед върху децата, които играеха вън, без да знаят, че се налага да ги водят на цирк. Изкрещя през прозореца. Чистачката-секретарка дойде на мига.

     – Дай ми трудовото досие на тоя градинар. Незабавно!

     – Ама ние тук нямаме... Те са в общината.

     – Търчи до общината и копирай всичко тогава! Нямаш друга работа! И своето досие копирай. Хич не те знам каква си... с тоя кок.

     Легна на дивана и се унесе, докато наблюдваше любимите си пухени дантели на пердетата край прозореца. Беше уморена от мисълта за предстоящия цирк.

     Към единадесет часа Александър, детето, избрано да бъде помощник на директорката, видя, че градинарят плаче. Доближи се до него и остави играта на другите.

     – Какво ви е, господине? – попита.

     – Добре съм, моето момче. Нищо ми няма.

     – Розите боцкат понякога. – Александър знаеше това от опит. – Искате ли да ви помогна?

     Градинарят заплака още по-силно. Момчето се досети:

     – Значи не е от розите. От Павлова е.

     Изтича до космодрума при пясъка, намери хартия и след малко офисът на директорката бумтеше в огън.

     – Помощ! – крещеше началничката отвътре и блъскаше по прозорците. – Горя! Аз! Помогнете! Какво става? Дайте въздух!

     Дойдоха хора, помогнаха. Нищо страшно не беше станало – някой хлапак беше хвърлил запалена хартия или нещо като молотовка върху дантелените пердета в офиса на директорката. Нямаше жертви и пострадали.

     След час дойде и пожарна.

     – Трябва да напишем протокол – обясни униформеният. – Пари харчим. Тук не е имало пожар. Само дим. Някой е искал да се пошегува. Подпишете, моля.

     Павлова избухна:

     – Та аз щях да умра от уплаха!

     Пожарникарят вдигна рамене:

     – Това се случва на всеки. Но малко хора умират точно така.

     Шефката се ядоса:

     – А и щях да водя децата на цирк! Вие знаете ли как се организира цирк?

     – Да, видях – каза служителят в униформа и отсече: – Ще съобщя на полицията за поведението ви. Нарушавате обществения ред. Тук не е имало пожар. Мамите. Тук има само дим. Изгорено детско блокче. Празна бутилка от сок. Нищо друго.

     – А дантелите? Дантелите ми! – крещеше Павлова.

     Служителят свали каската си и унило рече:

     – Не ви ли е срам? Възрастна жена сте.

     Александър видя как бавно се отдалечава голямата червена машина на пожарната и още по-усърдно започна да помага с пластмасовата си лопатка на бившия надзирател. Розите имаха нужда от помощ.

     – Те, малките, които са набъбнали, ще станат най-красиви – обясняваше старецът и милваше пъпките леко.

     – Защо тъкмо те? А по-високите, разлистените?

     От дима или от друго, насълзиха се очите, домиля му на градинаря, прегърна детето, вдигна го във въздуха и го разцелува до насита.