9.01.2019 г., 9:07 ч.

В движение 

  Проза » Разкази
1219 1 7
8 мин за четене

  Той беше пощальон. Обичаше работата си. Толкова я обичаше, че не можеше да си представи да върши друго. Всъщност неведнъж се бе убеждавал, че тази професия е единствената възможна за него.

  За него нямаше нищо по-хубаво от това да обикаля непрекъснато. Движението му осигуряваше спокойствие.  

  Всички го намираха за странен, но това не му тежеше, защото бе свикнал. Примирил се бе с мисълта, че не е като другите и никога няма да бъде. В живота му винаги щеше да присъства тъмната сянка на необяснимия страх. Когато всичко зависеше от него, се справяше добре в ежедневието, но все пак живееше в общество и неразбирането на другите можеше да го побърка. Той не се предаваше, бореше се за нормално съществувание.

  Проблемът бе, че не можеше да не се движи. Спреше ли на едно място, особено седнеше ли, получаваше сърцебиене и започваше да трепери. В такива случаи често се стигаше до панически атаки. Психиатрите му бяха поставили диагнозата катисофобия – страх от сядане. Те така и не разбраха на какво се дължи болестта. Неприятностите се бяха задълбочили в пубертета му, а после бяха запазили постоянно ниво. Тъпченето с какви ли не лекарства не бе помогнало. В крайна сметка той се научи да превъзмогва фобията си – чрез движение. Добро решение, та нали всеки знае, че движението е полезно.

  Беше махнал всички столове от дома си, не ходеше на кино и на ресторант, изобщо избягваше местата, където сядането бе наложително. Гледаше да не се задържа дълго в пощата, просто вземаше пратките, слагаше ги в раницата си и потегляше на обиколка. Когато бе в движение, всичко бе наред.

  Пътуваше предимно с влак, защото влаковете имат коридори, по които човек да се движи. Трамваите до някъде бяха поносими за него, но автомобилите … те бяха същински ужас. Веднъж му се наложи да хване такси за няколко километра и после половин час повръща.

  С помощта на свой приятел електротехник бе сложил леглото си на релси, нощем то се плъзгаше по тях, задвижвано от малък електромотор. Това приспособление му осигуряваше спокоен сън. Винаги се хранеше на крак, така му бе най-комфортно. Бе се научил да ползва банята за кратко, като понякога вземаше леки слабителни, за да ограничи продължителността на седенето върху тоалетната чиния.

  Заради активния начин на живот бе в чудесна физическа форма. На маратоните, на които бе участвал, се бе представил отлично, като за непрофесионален спортист. Вкъщи имаше велотренажор. Незнайно защо, но на велосипед можеше да седи без да вдига кръвно и да се разтреперва. Бе си купил скъпо колело „Пежо“, което понякога използваше и в работата.

  Беше се приспособил и общо взето смяташе живота си за приличен. Даже му се случваше дни наред да не се замисля за фобията си. Но не си правеше илюзии, че някога ще се излекува.

  Нещата щяха да текат в нормалното си русло, ако изневиделица в живота му не бе влетяла Вероника. Вероника бе цветарка и работеше в цветарницата на улица 321. Тъй като клиентите не бяха много, тя обикновено седеше на един пластмасов стол.

  Когато я видя за пръв път, по тялото му сякаш премина ток. Така се захласна, че за малко не се блъсна в един стълб. Вероника бе дребничко, но много красиво момиче с права черна коса и зелени очи. Той започна всеки ден да минава покрай цветарницата, независимо дали имаше писма за разнасяне в района или не.

  Един ден се престраши да я заговори – пита я къде се намира някаква улица, все едно не знаеше. Вероника го упъти, дори му се усмихна чаровно.

  После тя сякаш взе на абордаж съзнанието му с прекрасното си женствено излъчване. Докато се усети и хоп, вече бе влюбен до уши. Не минаваше минута, без да се замисли за нея.

  Започна да купува цветя от нея, които после обикновено оставяше на един паметник на национален герой. Вероника бързо разбра, че е обект на интерес,  това като че ли й се стори забавно. Взе да се шегува приятелски с този новоизлюпен любител на цветята, който винаги мъкнеше раница с писма.

  Веднъж се случи така, че се заприказваха, разговорът им продължи цели пет минути. По всичко личеше, че Вероника е много умно и приятно момиче.

  Но тя можеше да седи, а той не, това бе основният проблем. На нея явно й се виждаше странно, че докато разговарят пред цветарницата, той стърчи прав и тъпче на едно място. Сигурно го мислеше за перко с разклатени нерви, което не бе далеч от истината.

  Той се опитваше да контролира вътрешния повик да се движи, но не успяваше. Както си говореха, и той изведнъж си вдигаше чукалата и изчезваше.

  Дълго се чуди дали да не й сподели за фобията си. Не можа да се реши на този ход, срам го бе. Виждаха се почти всеки ден, но само за по минутка-две.

  За пръв път от години той се размечта да е като другите, да може да седне някъде спокойно и да седи, седи, седи…

  Крайно разочарован от себе си, той започна да страни от симпатичната цветарка. Минаваше по улица 321, но по отсрещния тротоар. А иначе мечтаеше да я вижда възможно най-често. Пълна обърквация.

  Накрая Вероника взе нещата в свои ръце. Един ден, когато го видя да минава отсреща и да се прави на незаинтересован, тя му махна и му направи знак да дойде. Той нямаше как да я подмине.

  – Не идваш често напоследък – отбеляза Вероника и го загледа изпитателно.

  – Ами… много работа – смотолеви той.

  – Мислех си, че съм най-любимата ти цветарка.

  Той се изчерви за нейно огромно удоволствие.

  – Така е, просто… напоследък…

  – Днес съм яла само една вафла. Ако искаш да отскочим до онази пицария? След работа. Ако си гладен, разбира се.

  Тогава той осъзна, че тя го харесва. Сърцето му заблъска, аха да изскочи от гърдите. Не можеше да й откаже, просто не можеше. Но да седне в заведение… на седи на едно място… без да мърда… това щеше да е същински ужас.

  – Добре – каза той. – После уговориха часа на срещата и се разделиха.

  Той разнесе писмата. В главата му бушуваше буря от тревоги.

  После дойде мъчителният момент, моментът, в който вероятно щеше да получи паническа атака и да умре. 

  Двамата седнаха един срещу друг в пицарията. Погледнаха се. Усмихнаха се. Забъбриха за глупости. Тогава той разбра, че всичко ще е наред. Защото макар да бе в седнало положение, движение имаше – вътрешно, на мисли и чувства.

  Два часа изминаха неусетно в сладки приказки.

© Стефан Всички права запазени

Произведението е участник в конкурса:

По пътя »

4 място

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • И аз не съм сигурен дали е точно по темата разказът, но главният герой определено трамбова здраво.
  • "Бе си купил скъпо колело „Пежо“, което понякога използваше и в работата."
    хахаха Да си е купил евтино, тоя куриер! Как ги измисли такива...
  • Ами може да се каже, че в разказа е описан пътят към себе си, който откриваш, вървейки по някакъв друг път...
  • Хубав е разказът, но не мисля, че е по темата.
  • Добър разказ, беше удоволствие.
  • Харесах! Дори се посмях! Успех!
  • За всяка болка си имало и билка. Прочетох с удоволствие!
Предложения
: ??:??