Телефонът звънна и ме изтръгна от най-интересния момент на съня, което беше непоправимо. Всички се разбягаха и съзнанието ми се изпразни. Отворих очи, поздравявайки деня, сякаш никога не се бях разделяла с него.
Той току-що идваше, стъпвайки на пръсти, ръсейки светлина, която извикваше за живот всичко, което бе притихнало през нощта. Приготвих се за срещата със Слънцето. От вчера бях решила да стана рано – преди изгрева.
Есента бе дошла, но лятото не бързаше да си тръгне и двата сезона влюбено танцуваха, омайвайки всички с прелестта си. Утрото бе хладно. Загърнах се в голямата хавлия и излязох внимателно да не събудя никого. Отидох на мястото, което си бях избрала още от пристигането си тук. То беше по-настрани от хотела. Имаше група дървета, които се преплитаха едно в друго, сякаш си бяха дали среща тук. Седнах и подпрях гърба си на най-удобното. Морето беше гладко като огледало. Беше като онова незабравимо утро от моето пристигане тук, в този живот.
Но днес беше пусто... Не, не беше! Спомените заприиждаха и като нежни вълни обгърнаха цялото ми същество...
Още от началото на годината отношенията ни със Събин се бяха променили. Бях забелязала това по-рано, но не отдадох значение, мислейки, че е временно явление.
Не ми подновиха договора за работа и от Нова година се оказах безработна. Изчаках да минат празниците и започнах да търся работа. Проблемът беше, че следвах задочно и това стряскаше шефовете, въпреки желанието ми да работя. Бяхме затруднени материално, но това не оправдаваше нарастващото му раздразнение спрямо мен. Стараех се всичко в дома ни да е наред, не му отговарях, но това сякаш още по-силно подклаждаше огъня на недоволството му.
Търпението ми беше към своя край. Този ден стоях в кварталната градинка след поредното несполучливо интервю за работа.
– Здравей, момиче! Какво си се оклюмала? Да не са ти потънали гемиите? – ме засипа с въпроси младата ни съседка, с която имахме добри, почти приятелски отношения.
– Останах без работа и не мога да намеря нищо – промълвих аз.
– А и Събин напоследък често те навиква – допълни тя и ме погледна разбиращо. – Ще ти дам една идея, ако искаш.
– Казвай! Нали няма да искаш пари за нея? – И двете се разсмяхме.
– Сестра ми работи на един гръцки остров. Търсят момиче за бара от първи май. Ти знаеш три езика. Ще се справиш!
– Но гръцки не зная – казах разочаровано.
– Ти си умна и бързо ще го научиш. Чакай да питам дали мястото все още е свободно!
И преди да кажа нещо, тя вече звънеше на сестра си. Разговорът бе кратък и тя усмихната затвори телефона. Разбирайки колебанието ми, сложи ръка на рамото ми и ме погледна в очите:
– Скъпа, това е най-доброто за теб. Ще изкараш лятото и ще се върнеш. А колкото за Събин... Не мисли за това. Ще разбереш истината за тази връзка.
– Трябва ми един ден да помисля.
– Браво, момиче! И аз така казах на сестра си – че утре ще се обадиш лично. Запиши телефона.
Когато се прибрах у дома, него го нямаше. Дойде си късно вечерта. Преди да е започнал с мърморенето си, му казах за предложението на съседката. Той се замисли за кратко и отсече:
– Ти си реши проблема!
Този отговор ме шокира, но бе и отговор на въпросите, които си задавах напоследък. От следващия ден всичко се втурна с изненадваща бързина. След три дни вече бях на острова. Още от пръв поглед се влюбих в мястото. Настаниха ме в малка хотелска стая, от която се излизаше директно на морския бряг. Работата не беше трудна, напротив, бе удоволствие за мен. Сестрата на съседката ми помагаше за гръцкия език и скоро можех да говоря сносно. Събин не се обади. Изчаках да мине седмица и се обадих аз. Студенината му ме отблъсна и взех решение да не се обаждам често. Така започна новият ми живот. Хареса ми! Запознах се с много хора.

Една вечер на бара седна Той!
Имаше много млади мъже, но Той се различаваше. Беше висок, добре сложен. Косата му беше светлокестенява, но на върха златееше, сякаш там го беше целунало слънцето. И очите му – светлокафяви със сребърни точици. Най-странна беше усмивката му. Имаше нещо по детски несигурно в нея. Усмихнах се и аз – малко по-различно, отколкото на другите клиенти. Осъзнах това и се смутих. Така започна нашето познанство с Рихард. Беше завършил инженерство и работеше в голям концерн в Мюнхен. Аз нямах много свободно време, но колкото и малко да беше, го прекарвахме заедно. Когато му казах, че следвам психология, беше въодушевен. Каза, че му е хоби да опознава хората и човешките отношения. Прекарвахме чудесно. Никога не скучаехме и той никога не прекрачи границата на доброто приятелство.
До онова утро...
Бях станала рано и дойдох тук, защото бях объркана в чувствата си. Бях осъзнала, че Събин вече го няма. Нито в главата ми, нито в сърцето ми. Там беше Рихард и това ме притесни. Все пак неговото присъствие тук беше временно. Както и моето. Вгледах се в морето и забелязах, че има нещо вътре. Нещо плуваше под повърхността на водата и в същия миг Слънцето се издигна, сякаш изплува от морето. Може би беше спало там?
Разпръсна лъчите си и позлати огледалната му повърхност! Сноп лъчи се втурна и освети мястото, към което гледах. В същия миг оттам излезе човешка фигура. Тя попадна в слънчевата светлина, блестяща като нереална фантазия на моя поглед. Изправих се зашеметена от гледката и тръгнах към морето. Фигурата също се движеше към брега, все още обвита в слънчева светлина до мига, в който слънцето се отдръпна и ме изправи пред действителността.
Беше Рихард!
Стоях вкаменена... Той идваше към мен със своята по детски несигурна усмивка, която на всяка крачка се изменяше. Когато излезе на брега, аз вече бях в ръцете му. Те ме обсебиха и потопиха в онзи вечен кръговрат на щастието, който ме остави без дъх. Цялата вселена се сля в едно заедно с нас...
Седмицата измина бързо. Целувката на летището и шепотът му в ухото ми:
– Чакай ме! Ще се върна да те взема!
Лятото е към своя край. Следващата седмица трябва да си тръгвам, но къде? Там, назад, вече нищо няма. А напред... Една врата... Дали?
Спомените ме бяха отдалечили от морето. Тръснах глава, за да се върна в действителността. Вгледах се в хоризонта – там, където всеки момент щеше да изплува Слънцето. На същото място, както тогава, отново видях някой да плува под повърхността на водата. И отново, както тогава, Слънцето го позлати, когато се изправи.
Не повярвах на очите си!
Мираж?!
Не, не! Беше Той – Рихард!
Моето бъдеще! Моят път напред!