Вървях сам, бавно и спокойно, към малката къща, която бях купил в гората. От години мечтаех за това и най–после го бях осъществил. Скоро щях да живея сам, далеч от хората, със своите книги, мечти, мисли и вдъхновения. Дори кучето си бях оставил на брат ми. Бях изморен от града, от хората, от техните проблеми, които пренасят върху другите, от безумната им способност да се месят в живота ми, а може би не само в моя, бях изморен също и от себе си и все още си мислех, че не съм готов да вляза сам в лудницата. Имах нужда от почивка и най–после щях да я имам, а може би щях да се разбера напълно и да открия всички разклонения на короната на моята душа и да ги изуча и разбера. От това също имах нужда. Трябваше да разбера дали това е моят път, дали е правилният, къде се отклонявам и съм се отклонявал. Безумният ми перфекционизъм ме водеше към това. Бях решил, че е по–добре да остана сам, щом не мога да бъда сред хората. Просто така нямаше да си пречим взаимно и да се нараняваме.
Когато стигнах ...