LiaNik (И.К.)
259 4451
26.06.2019 г., 20:50 ч.  

В градината на спящата тишина 

  Проза » Други
661 11 14
4 мин за четене

 

     Стъпвали ли сте боси по прясно изорана земя? Пръстите ви се свиват в стремежа да запазят равновесието. Изпитвате непреодолимо желание да вдигнете стъпалото си, не заради друго, а защото малките бучки не разтрошена земя ви убиват, като камъчета. Да, и ситни камъчета има, но те са загладени  от дългото престояване в пръста, която ту е лепкава и водниста кал, ту суха прахната пепел. Затваряте очи. Мирише на гнило, на свежо, …Аромат на стара земя, готова отново да даде живот и… да приеме останките от едно съществуване. Прясно изораната земя има своя жив аромат – и на ново, и на старо, и на отдавна отминало. Отъпканите коларски пътища с жълто-зелена шарка от трева в средата, се вият като стар смок през прясно окосените ливади, ожънатите ниви и стройно наредените лозя, тук-там с някой наклонил се от времето циментов кол, ви омайват с необятността и посоките си. Времето сякаш е замряло, макар че някъде далеч тиктакането му все още да отброява дните.

   Стоите боси на кръстопът. Пръстите ви се свиват от ситните камъчета и полегналите отъпкани стръкове трева. Отваряте очи и се заглеждате в далечината – пътят се извива и губи в близката горичка. Извръщате глава встрани – друг се издига нагоре по бърчинката и посоката му е незнайна, а зад гърба ви, дори и без да се обръщате, знаете, че трети се е проснал на дълго и погледът ви може да го проследи почти до края на хоризонта. Една земя: спекана до сиво от жаркото слънце, и почерняла до дървесно кафяво от проливния дъжд, светлееща в далечината от избуялата люцерна, просветваща под росните капчици. Дишаща и туптяща земя, също като вас.

    Затваряте очи и тръгвате. Краката ви сами ви водят нагоре по пътя, там, за където съзнанието ви отдавна е тръгнало, и там, където то е стигнало много преди стъпките ви да огласят онова място, на което привечер само тревите пеят под съпровода на вятъра, сякаш, за да разказват на заблудилите се птички за онези, които спят в земята под тях. Когато си тръгнал към градината на спящата тишина, сякаш всичко в теб забравя за звуците. За онези силни звучни напеви, с които света известява ежедневно и ежеминутно за своето съществуване. В градината на спящата тишина времето си почива и само мислите – най-беззвучното проявление на една човешка същност, са на мястото си. Съзнанието ви е вече тук . Разхожда се и гали старите, издялкани от стихиите каменни кръстове, изприпква, като наплашено дете по новите, прясно боядисани и рендосани от дърво, изписани стройно с букви и цифри, и се спира натежало над мястото, където нито е слегнало, нито земята е рохка и струпана. На онова място, което познавате като себе си, но което е далечно и чуждо, също, като да откъснете дъхаво цветче от дърво и да го пуснете по течението на малка рекичка. Било е в ръцете ви. Запечатало се е в ума ви, но очите го губят в далечината и само съзнанието го следва по невидимите посоки на времето.

   Времето спира тук, в градината на спящата тишина, за отдих, но точката, поставена за края на едно съществуване не е причина да се върнете назад и да търсите главната буква на абзаца за началото. „Кои са те? Как са живели? Как са обичали? За какво са мечтали? Боляло ли ги е? Колко са страдали? Самотно ли им е?” Мислите тичат из просторите на съзнанието и вместо да се уморяват от непрестанният си бяг, сменят посоката си и ускоряват.

   Краката рядко стъпват в градината на спящата тишина, но съзнанието е чест посетител. В нея, тишината спи, но изпраща хиляди проявления на беззвучно отминалите дни, на непознатите звуци, на забравени дихания, на съдби и животи. Тук, в градината на спящата тишина, кънтят главните букви на началните житейски абзаци, на които отдавна времето е поставило точка, за да си почине от непрестанното тиктакане на своята същност. Тази градина има красиви черни порти, винаги широко отворени за посетители. Там, където тя е стара и запустяла, само две струпани купчинки натрошени камъни напомнят за портичката, водеща към обраслите правоъгълници, украсени с накривени кръстове. Присядаш, а ръката ти сама се протяга и потрива следите от почти заличените издялкани  имена. Сърцето ти забавя ритъм, сякаш се страхува да не събуди тишината, а очите ти се наливат със солени вълни…Само съзнанието ти беззвучно пришпорва мислите, които дърпат струните на човешката душа.

     За тези, които завинаги остават в градината на спящата тишина времето е спряло своя ход. За онези, които бавно пристъпват през красивите черни порти, то все още препуска по улеите на съдбата. И все пак, всеки път, когато стъпките сами те извеждат от тази градина, съзнанието ти никога не си тръгва само. То знае, че и да спи тишината, в нея се крият онези невидими звуци от гласове, онзи чуден блясък на човешки очи, яркост от греещи усмихващи се устни, топлина на докосване от споделено дихание, които остават зрънце, посято дълбоко в постоянно разораващата се същност на човешката душа, също, като прясно изораната българска земя, чийто аромат на ново начало и на отминало време можеш да познаеш, дори и със затворени очи. И съзнанието ти знае, че онова, което е било и за което всичко, сякаш е спряло е същото, заради което времето тича и се спуска по хлъзгавите улеи на съдбата, заради един живот, обречен на теб.

© И.К. Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Само там разбираш, че си за малко на тази земя!
  • Благодаря, Smooth!
    Наде, не я знам каква е, ала сама си избира музикалното звучене. Благодаря ти!
  • Поседнах, насладих се...Камертон е душата ти, Лия!
  • Различно усещане, различна мисъл, различен поглед... Това и е хубавото на този вид есеистична проза, че поражда у всеки нюанси на мисълта и емоцията, които ту съвпадат, ту криволичат от тези на автора и това допълнително обогатява.
  • Благодаря, г-н Станев! Поетичната Ви душа е усетила щрихите вплетени в редовете.
    Безжичен,благодаря ти за коментара! Винаги се радвам на посещението ти под моите писания и че ти хареса. Прав си и за това,че не е ясно точно какво е, то и заради това го поставих в раздел други на прозата.Забележката ти също е на място. И аз си мернах нещо такова, но често бързината да опиша мислите си ми изиграва лоша шега. Сложността на дългите ми изречения и бързината на писане, при мен често водят до този род необмислени грешки. А и страничния поглед е винаги по точен. Ще се опитам да редактирам по- късно през деня. Избягвам да е от телефона, защото става разместване.
    Елка, аз ти благодаря за емоцията!
    Пепи, така е! Животът е и филм, и разказ , и роман, и песен, и картина ... Толкова много неща, в които сме и ние.
    Доче, когато радвам с нещо, моята радост е с още по- силен интензитет!
    Красимира, благодаря за цитата, който си извела!
    Благодаря на всички ви! Радвате!
    Слънчев ден!
  • "Сърцето ти забавя ритъм, сякаш се страхува да не събуди тишината, а очите ти се наливат със солени вълни…Само съзнанието ти беззвучно пришпорва мислите, които дърпат струните на човешката душа."
    Поздрави, Лия!
  • "...Времето спира тук, в градината на спящата тишина ... и само съзнанието го следва по невидимите посоки ..." Толкова живо усещане и светли чувства! Благодаря, Лия!
  • Животът е филм: дали ще си главният герой, статист или зрител, решаваш ти!
    Когато очите са затворени, сетивата се обострят: силно и емоционално!
  • Хубаво, хубаво...Каква прекрасна емоция! А краят е просто вълшебен! Благодаря ти, Лиа!
  • И е импресия, и е есе, и е излагане на собствени моменти, както са почувствани. Харесва ми.
    Имам и някои малки забележки по правописа (например пълен член в ед.ч., м.р. след предлог - т.е. пълен член на допълнението), но това е редакторско и не омаловажава качествата на творбата.
  • Едно дълбоко проникване във времето и мястото-това което вълнува душата и тялото,допира на красотата с родната земя, тази тишина, която е винаги около нас и в скръбни моменти ние я носим в себе си...
    Ами това е солта на живота!
    Поздравления, Илияна!
  • Благодаря за "любими"!
    Това е различно от нормалните за мен идеи, герои и истории. Понякога пускаме на свобода и онези "демончета" на мисълта и се получават странни, но меланхолично - реални редове.
    Благодаря, г-н Порчев! Ценя мнението ви!
    Силве, благодаря ти!
  • Сякаш гледах прожекция на късометражно, нямо кино. Но най вече го почувствах. Поздравления за майсторството!
  • Красиво, познато преживяно и тъжно. Благодаря
Предложения
: ??:??