Стъпвали ли сте боси по прясно изорана земя? Пръстите ви се свиват в стремежа да запазят равновесието. Изпитвате непреодолимо желание да вдигнете стъпалото си, не заради друго, а защото малките бучки не разтрошена земя ви убиват, като камъчета. Да, и ситни камъчета има, но те са загладени от дългото престояване в пръста, която ту е лепкава и водниста кал, ту суха прахната пепел. Затваряте очи. Мирише на гнило, на свежо, …Аромат на стара земя, готова отново да даде живот и… да приеме останките от едно съществуване. Прясно изораната земя има своя жив аромат – и на ново, и на старо, и на отдавна отминало. Отъпканите коларски пътища с жълто-зелена шарка от трева в средата, се вият като стар смок през прясно окосените ливади, ожънатите ниви и стройно наредените лозя, тук-там с някой наклонил се от времето циментов кол, ви омайват с необятността и посоките си. Времето сякаш е замряло, макар че някъде далеч тиктакането му все още да отброява дните.
Стоите боси на кръстопът. Пръстите ви се свиват от ситните камъчета и полегналите отъпкани стръкове трева. Отваряте очи и се заглеждате в далечината – пътят се извива и губи в близката горичка. Извръщате глава встрани – друг се издига нагоре по бърчинката и посоката му е незнайна, а зад гърба ви, дори и без да се обръщате, знаете, че трети се е проснал на дълго и погледът ви може да го проследи почти до края на хоризонта. Една земя: спекана до сиво от жаркото слънце, и почерняла до дървесно кафяво от проливния дъжд, светлееща в далечината от избуялата люцерна, просветваща под росните капчици. Дишаща и туптяща земя, също като вас.
Затваряте очи и тръгвате. Краката ви сами ви водят нагоре по пътя, там, за където съзнанието ви отдавна е тръгнало, и там, където то е стигнало много преди стъпките ви да огласят онова място, на което привечер само тревите пеят под съпровода на вятъра, сякаш, за да разказват на заблудилите се птички за онези, които спят в земята под тях. Когато си тръгнал към градината на спящата тишина, сякаш всичко в теб забравя за звуците. За онези силни звучни напеви, с които света известява ежедневно и ежеминутно за своето съществуване. В градината на спящата тишина времето си почива и само мислите – най-беззвучното проявление на една човешка същност, са на мястото си. Съзнанието ви е вече тук . Разхожда се и гали старите, издялкани от стихиите каменни кръстове, изприпква, като наплашено дете по новите, прясно боядисани и рендосани от дърво, изписани стройно с букви и цифри, и се спира натежало над мястото, където нито е слегнало, нито земята е рохка и струпана. На онова място, което познавате като себе си, но което е далечно и чуждо, също, като да откъснете дъхаво цветче от дърво и да го пуснете по течението на малка рекичка. Било е в ръцете ви. Запечатало се е в ума ви, но очите го губят в далечината и само съзнанието го следва по невидимите посоки на времето.
Времето спира тук, в градината на спящата тишина, за отдих, но точката, поставена за края на едно съществуване не е причина да се върнете назад и да търсите главната буква на абзаца за началото. „Кои са те? Как са живели? Как са обичали? За какво са мечтали? Боляло ли ги е? Колко са страдали? Самотно ли им е?” Мислите тичат из просторите на съзнанието и вместо да се уморяват от непрестанният си бяг, сменят посоката си и ускоряват.
Краката рядко стъпват в градината на спящата тишина, но съзнанието е чест посетител. В нея, тишината спи, но изпраща хиляди проявления на беззвучно отминалите дни, на непознатите звуци, на забравени дихания, на съдби и животи. Тук, в градината на спящата тишина, кънтят главните букви на началните житейски абзаци, на които отдавна времето е поставило точка, за да си почине от непрестанното тиктакане на своята същност. Тази градина има красиви черни порти, винаги широко отворени за посетители. Там, където тя е стара и запустяла, само две струпани купчинки натрошени камъни напомнят за портичката, водеща към обраслите правоъгълници, украсени с накривени кръстове. Присядаш, а ръката ти сама се протяга и потрива следите от почти заличените издялкани имена. Сърцето ти забавя ритъм, сякаш се страхува да не събуди тишината, а очите ти се наливат със солени вълни…Само съзнанието ти беззвучно пришпорва мислите, които дърпат струните на човешката душа.
За тези, които завинаги остават в градината на спящата тишина времето е спряло своя ход. За онези, които бавно пристъпват през красивите черни порти, то все още препуска по улеите на съдбата. И все пак, всеки път, когато стъпките сами те извеждат от тази градина, съзнанието ти никога не си тръгва само. То знае, че и да спи тишината, в нея се крият онези невидими звуци от гласове, онзи чуден блясък на човешки очи, яркост от греещи усмихващи се устни, топлина на докосване от споделено дихание, които остават зрънце, посято дълбоко в постоянно разораващата се същност на човешката душа, също, като прясно изораната българска земя, чийто аромат на ново начало и на отминало време можеш да познаеш, дори и със затворени очи. И съзнанието ти знае, че онова, което е било и за което всичко, сякаш е спряло е същото, заради което времето тича и се спуска по хлъзгавите улеи на съдбата, заради един живот, обречен на теб.
© И.К. Todos los derechos reservados