Женската въздишка наруши гробната тишина. Беше по-точно стон на отчаяние, отекващ в тъжната тишина. Като малко сиво врабче от тъжната есен, кацнало на клон, а след това отлитащо в далечината. Така се изгуби и въздишката. Сякаш потъна в необятността на мъртвешката тишина в стаята.
Женевив пристъпи бавно. Пет, шест, седем.. умът и щракаше бясно и същевременно унесено. В стаята беше тихо, но в главата и бурята отново се задаваше. Беше се научила да разпознава симптомите още от самото начало. Мислите и шумяха като неспокойно море, очакващо всеки момент да се разяри буря.
Младата жена избърза и предварително отвори прозореца на спалнята. Студеният есенен въздух мигом я блъсна в лицето и нахлу в стаята, изпращайки ледени тръпки по цялото и тяло. Навън миришеше на буря. Скоро щеше да завали и дъждът да измие целия град, оставяйки мокри дири и кал, към които минувачите изпитваха погнуса.
Женевив затвори черните си очи и пое дълбоко дъх, докато все още продължаваше да стои до прозореца. Имаше н ...