Женската въздишка наруши гробната тишина. Беше по-точно стон на отчаяние, отекващ в тъжната тишина. Като малко сиво врабче от тъжната есен, кацнало на клон, а след това отлитащо в далечината. Така се изгуби и въздишката. Сякаш потъна в необятността на мъртвешката тишина в стаята.
Женевив пристъпи бавно. Пет, шест, седем.. умът и щракаше бясно и същевременно унесено. В стаята беше тихо, но в главата и бурята отново се задаваше. Беше се научила да разпознава симптомите още от самото начало. Мислите и шумяха като неспокойно море, очакващо всеки момент да се разяри буря.
Младата жена избърза и предварително отвори прозореца на спалнята. Студеният есенен въздух мигом я блъсна в лицето и нахлу в стаята, изпращайки ледени тръпки по цялото и тяло. Навън миришеше на буря. Скоро щеше да завали и дъждът да измие целия град, оставяйки мокри дири и кал, към които минувачите изпитваха погнуса.
Женевив затвори черните си очи и пое дълбоко дъх, докато все още продължаваше да стои до прозореца. Имаше нужда от време и спокойствие, а тези рояци от мисли в главата и я задушаваха. Липсваха и толкова много неща, че в момента, в който се сетеше, в сърцето и се загнездваше буца, покрита с тръни. Жената се беше отдала на отчаянието. Вече отдавна спря да смята, че някой би разбрал. Опитите бяха достатъчно и бяха приключили. А ужасната истина бе, че и липсваше толкова много, че се страхуваше от силата на собствените си чувства. Знаеше само, че когато легне и главата и допре възглавницата мирисът му ще я обгърне, а тялото и ще потръпне в очакване на прегръдката на тялото му. Ала всичко, което щеше да получи, щеше да е мъртвешка тишина и самота. Леглото щеше да й се стори твърде голямо, твърде студено без неговото топло тяло. А Женевив щеше да се самозалъгва. Щеше да се обърне встрани, да положи глава, така сякаш полагаше глава в ямката на шията му, пръстите й щяха да се плъзнат измежду хладните чаршафи, така сякаш се плъзват по кожата на гърдите му. Щеше да затвори очи, мислейки си, че неговите ще я наблюдават. Но не... Женевив щеше да спи сама отново. Поредната самотна и тъжна нощ без него. Тя се отдръпна от прозореца и съблече стягащите я дрехи. Остана само по бельо и настръхна от студенината на въздуха.
Махна шнолата от косата си и я остави пусната, така, както на него му харесваше. Главната причина беше, че обичаше да плъзга дългите си пръсти измежду къдриците и да я гали нежно, докато заспи уморено в обятията му.
Единствената светлинка угасна. Женевив духна свещта и облаче дим се издигна над леглото. Замириса на люляк още по-силно от преди и скоро миризмата се смеси с есенния въздух. Тя затвори очи отново докато положи тялото си на леглото и бавно ги отвори с мъка, опитвайки се да прогони картините, пълни със спомени, създадени на това легло. Черните и коси се разпиляха по чисто бялата възглавница и тя бавно отърка босите си стъпала в чаршафите, както неведнъж правеше, докато намери неговите и ги подпъхне между тях.
Навън проблесна светкавица, а след нея последва и гръм. Самота и огън. Огън и самота. Студен пожар. Ледени пламъци. Писъкът на гръмотевиците. Жената си помисли как това щеше да бъде поредната безсънна и кошмарна нощ. Изостави се на мислите, които прескачаха в съзнанието и и потъваха в душата и, оставяйки огнени дири.
Женевив се обърна по гръб и вторачи поглед в тавана, в очакване на следващата гръмотевица. Едно, две... Вдишване. Три, четири... Издишване. Тя се съсредоточи в ритъма на сърцето си и се заслуша в шума от удара на капките по стъклото. Сама... Искаше ù се той да е тук. Само той. Липсваше и толкова болезнено много и тя се чувстваше сякаш частица от нея липсваше, сякаш късче от душата и бе откъснато и отнето. Сълза на тъга и мъка се отрони бавно от окото и и се стече по бузата и. В сърцето и продължаваше да гори огън. Макар че си беше обещала да не плаче, измъченият и стон, съпроводен от самотния гърч на тялото и, се сля с шума от бурята, завихряща се навън. Солените и сълзи потънаха във възглавницата. Тя за пореден път се извъртя и се сгуши в средата на леглото, придърпвайки неговата студена и самотна възглавница до гърдите си. Часовникът удари полунощ и отброи следващите минути, в които тя се предаде на умората от тежкия ден и се остави самотата да я приспи. Скоро дишането и се успокои и гърдите и започнаха да се повдигат равномерно. Силният захват на пръстите и около възглавницата се отпусна и тялото и се отнесе в облекчението. Женевив беше заспала..
.....
Сянката му се появи зловещо на фона на мрака на нощта. Беше стоял в бурята с часове, питайки се дали е заспала, дали е тъжна, дали ù липсва, колкото тя на него. Жадуваше да я докосне. Да усети хладното и тяло залепено с неговото, когато се събуди в късните часове на нощта. Липсваше му женската и миризма и му липсваха миговете, в които тя отпускаше рамене, дишането и се уравновесяваше и тя знаеше, че в неговите прегръдки е в безопасност. А той... когато тя заспеше, той я наблюдаваше с часове. Липсваше му да я гледа. Липсваше му онзи тих смях, онази усмивка. Искаше да се буди до нея сутринта и първото, което да вижда, да е нейното лице.
Можеше да продължава да се самоизмъчва сам в дъжда, стоящ под прозореца като тъмен ангел на бурята. Можеше да го направо и да съжалява до края на живота си. Обичаше онова същество, което спеше горе под шума на светкавиците. "Сигурно е уплашена...", помисли си той. Тя се страхуваше от бурите, когато беше сама. Капките от дъжда продължаваха да се стичат по лицето му. Ръцете му се свиха в юмруци и той затвори очи, потискайки стон на отчаяние дълбоко вътре в себе си. "Моя..." му нашепваше едно гласче в сърцето му. И той пристъпи напред, докато отпускаше пръстите на ръцете си безжизнено.
.....
Женевив спеше. Не сънуваше. Не го чакаше. Не се страхуваше от върлуващата навън буря. Но той се облегна на рамката на вратата и гледката го порази. Красавицата му се беше сгушила с неговата възглавница и спеше до отворения прозорец, през който прехвърчаха капчици дъжд и нахлуваха непоканени в стаята. Беше облечена само в бельото си и вероятно замръзваше, защото раменете и потреперваха. Навсякъде миришеше на люляк и роса. Той се доближи и тихо затвори прозореца, докато събличаше коженото си яке.
Силен измъчен вик проряза тишината и той се обърна рязко към леглото. Тя сънуваше кошмар. Затова и раменете и се тресяха по-силно от преди. Той седна на леглото и погали босите и ходила бавно. Топлите му ръце се плъзнаха по бедрата и и продължиха нагоре, докато докоснаха лицето и. Беше премръзнала, а кожата и беше ледена и покрита с капчици пот. Кошмарът я измъчваше, но той не искаше да я буди и да я стресне с внезапната си поява.
Женското тяло внезапно се успокои и застина. Може би кошмарът беше приключил.
Той погали лицето и бавно с жестове, изпълнени с любов. Стана от леглото и изхлузи тениската си бавно, оставяйки я да падне на земята. След това бавно се отправи към другата страна на леглото. Женевив не помръдваше и той знаеше, че спи дълбоко. Той седна и се протегна към завивките. Зави първо нея, а след това се сгуши в гърба ù. Едната му ръка се плъзна по кръста ù, а другата постави близо до главата ù, за да може да вплете пръсти в косата ù.
Поредната светкавица прониза небето и освети стаята. Навън настъпи огнен порой, докато той затваряше очи и отказваше да мисли за момента, когато тя щеше да се събуди и да го отхвърли. Знаеше само, че имаше нужда от тази нощ. Имаше нужда да почувства присъствието и дори за последен път. Отхвърляйки прокрадващите се нотки на страх, той се унесе тихо в съня си.
Женевив беше сънувала невероятен сън. Беше сънувала, че той отново е там... До нея. И беше прекарал нощта увит около тялото и. Тя бавно отвори очи, чувствайки празнотата дълбоко в себе си след този сън. Тя осъзна, че дъждът беше спрял и трясъците от гръм вече не се чуваха. Жената помириса до болка познат парфюм, носещ се навсякъде около нея, примесен със силна мъжка миризма. Усети захвата на ръцете около тялото си и чу лекото туптене на нейното собствено и нечие друго сърце. Пулсът и се ускори и очите и се напълниха със сълзи. Възможно ли беше тя още да сънуваше? Ако беше така, то тя не искаше да се буди никога. Предпочиташе да живее в собствената си илюзия, отколкото да чувства само болка. Тялото и настръхна и тя осъзна, че бе увита в чаршафи. Дъхът и замря и Женевив се обърна, за да погледне мъжът, който притежаваше сърцето и. Той спеше дълбоко сгушен в студа на собственото и тяло. Клепачите му не потрепваха, но дори в съня си той я държеше здраво.
От устните и внезапно се откъсна ридание и сълзите на щастие я заляха. Тялото му подскочи и той отвори очи широко. Цялото му същество излъчваше паника. Беше си помислил, че е настъпил поредният и кошмар, но сега тя лежеше съвсем будна до него. И плачеше. Той я притисна силно до гърдите си и риданията и се увеличиха. Тялото и трепереше и бурята от емоции в нея беше избухнала. Не можеше да спре сълзите си и тя обгърна раменете и гърба му като удавник, молещ се за спасение.
-Шшшт... - тихо прошепна той. - Всичко е наред. Не си сама. Тук съм с теб.
Тя сгуши лицето си по-плътно в гърдите му, за да се скрие. Но дори тя не знаеше от какво. Едната му ръка се отдръпна, за да обгърне лицето и и той се опита да я накара да го погледне. Но тя упорито се страхуваше. Страхуваше се, че това може да е сън, да е само въображението и и тя да се събуди.
-Не се страхувай, любов моя - тихо заговори той до ухото ù, докато другата му ръка нежно галеше гърба ù. - Покажи ми белезите си.
-Но защо? - попита тя, докато продължаваше да го стиска силно, впила пръсти в топлата кожа на тялото му.
-Искам да знам колко пъти си се нуждаела от мен и не съм бил там... - заговори унесено той, докато тя бавно изправи глава и се изгуби в дълбините на очите му.
Пръстите на ръцете му попиха сълзите от бузите и и погалиха меката кожа на любимата му.
-Господи, обожавам те, прекраснице - въздъхна той. - Можеш ли да ми простиш? Да ми простиш и да ме приемеш отново, защото проклет да съм, но не мога да съществувам без теб, без усмивката ти, гласът ти, уханието ти... Не мога да живея.
Единственото, което Женевив направи бе да повдигне лице и да го целуне, така че да му покаже колко дяволски много го желаеше от дъното на душата си и колко и беше липсвал в тези отчаяни дни.
-Обещай ми, че няма да ме оставиш - прошепна срещу устните му. - Никога вече.
-Никога... - той долепи устните си у нейните, докато бавно плъзгаше езика си, галейки я неумолимо и показвайки ù любовта си, въпреки че той знаеше, че дори вечността няма да е достатъчна, за да и покаже цялата си любов.
Той отдели устните си с нежелание и обсипа цялото и лице с целувки.
-Любов моя... - той я стисна силно и затвори очи, докато обхващаше главата и и галеше косите и.
-Уморена съм... Толкова много. Уморена от това да ми липсваш.
Женевив обви ръце около тялото му и започна също да го гали.
-Заспивай, красавице. Когато се събудиш, аз ще съм тук - той плъзна бавно краката си все още обути в дънки и обхвана нейните, така че да ги стопли. - И ти ми липсваше ужасно много. Обичам те.
-Обичам те - въздъхна тя и целуна кожата на гърдите му.
-Заспивай сега, мила.
Женевив сгуши глава, вдъхна аромата му и се отпусна в прегръдките на ръцете му.
Следващия път, в който отвори очи на сутринта бе, когато първите лъчи на изгрева се прокрадваха измежду завесите. Беше я обгърнал аромата на горещо кафе. А нейният любим лежеше, притиснат в тялото ù, и гальовно нашепваше думи на обич и наслада в ухото ù.