Прехвърлило май и прелитнало през топлия юни, времето застина по средата на юли и не искаше да се мърда от там. Слънцето намери мястото си на върха на небето и го пазеше ревностно от всяко случайно попаднало облаче. Беше забранило и на въздуха да мъдра и гледаше високомерни и сухо цялата земя. Хранеше се с потта на хора, животни и треви и беше господар на света в онези дни. В Панаир махала времето също беше спряло. По цял ден жив човек не се виждаше, само от време на време уморен кучешки лай или жадно изцвиляване напомняше за живот. Рано заран и привечер хората пропълзяваха като буболечки от напечените кирпичени къщурки, да си видят стоката и свършат някоя работа в градината. Всички бяха пенсионери – младите отдавна избягаха, кой – по градовете, кой – в чужбина. Махалата беше като гигантски пансион с открит двор и прашни, неасфалтирани улици, където идваха само линейки, хора от общината и посетители по празници и погребенията. Но в тези врящи дни и тях ги нямаше.
Бай Кънчо Берберина се ...