8.02.2011 г., 15:20 ч.

В плен на нимфите (от поредицата "Дъщерята на слънцето") 

  Проза » Разкази
779 0 0
9 мин за четене

- Коя за теб е истинската жена?

- Тази, която може да те погали по крилете.

Въпросът ù ме застреля. Откъде ù хрумна? Имат отвратително много гълъби, но пък от кафе-автоматите им тече черна отвара за възкресяване на мъртви, допреди четвърт час се боях, че прибера ли се в хотела, ще помириша възглавницата и ще спя непробудно седемдесет и няколко дни, разбира се, ще съм пропуснал премиерата на Дъщерята на слънцето, ще съм спестил около двеста кутии цигари, нервите на модераторите в двадесет форума, инфаркта на двама литературни критика, мокрите сънища на четири сервитьорки и успокоителните таблетки на няколко световни конспиратори, които в мое отсъствие ще завладеят без никакви проблеми съзнанието на масите. Дремех и вървях, сега имам чувството, че мозъчните ми гънки са се превърнали в игриви червеи. Пълзят възбудени един по друг, физическо е усещането на мислите ми. Иначе градът е малък и тих. Пейзажът е страховит и нежен. Мъгла като море в маслена картина е заляла низините и по-ниските върхове. Ухае на иглолистни дървета. Сградата е възрожденска, навремето е била дом на някой големец, сега е библиотека и галерия. Чувството в нея е по-скоро готическо. Администраторката не се оказа строга леля със сиви коси, а пеперудено духче. Малко над двадесет е, червенокоса, усмивката и очите ù флиртуват, иначе съзнанието ù не. Има лунички около нослето. Защо ме запита това? Защо ù отговорих искрено? Изглежда в кафето има и от онзи екстракт на истината, който използва ЦРУ при разпити. Още е девет и половина сутринта. Твърде емоционално я подкарах. Довечера сигурно няма да се ляга рано. Дълъг ден се очертава, а при отговора ми една сладка въпросителна изписаха устните ù. Тази малката дали не е въплъщение на героинята ми. Често съм се питал, може ли да се задържи в едно тяло.

- Хубаво отговори.

Раздразни ме репликата ù, но както и да е.

- Ще ти задават такива въпроси – поясни. – Разбрах, че пътуването ти е било тежко. Най-добре иди и си поспи.

Загрижена майка на години на моя дъщеря. Страхотно. Казах нещо глупаво и заскърцах по дървеното стълбище.

- И още нещо да те попитам?

Това със закъснелия въпрос го е откраднала от Коломбо.

- Истинска ли е?

- Ще ме питат ли това?

- Вероятно. Сега го приеми като чиста проба ревност. Истинска ли е Дъщерята на слънцето?

- От плът и кръв - отвърнах и не си спомням казах ли: до после.

Мъглата ме глътна. Бодър бях като прогонен заради греховете си от покоя дух. Бодър бях, а имах чувството, че сънувам. Защо трябваше да бъда толкова искрен? Но пък от друга страна, аз мога да си го позволя. И без друго не ме разбра. Помисли си, че е метафора погалването на крилете. Напълно съм свободен да откривам себе си, без това да ме прави уязвим. Истината ми минава за приказка. Жалко е, не че не подозира истината, а че не е истина това, което подозира. Би ми се искало да е метафора. Нямаше да бъда сега окован в гората си. Окован от собствените си нимфи.

Много години живеех в сравнително примирие с тях. Става въпрос за гората, за гората на моята природа, която умеех да владея, а и да напускам. Не съм единствен потребител на този свят, а и този свят не е напълно изолиран от света на шестте милиарда потребители. Двата свята имат огромни неутрални територии помежду си. Граничната линия не е постоянна и обикновено живея на нея. Рядко навлизам навътре в дивото си. Твърде самотно е, а и винаги има опасност да потъна в някое от блатата на печалта си. Във всекиго има такива блата.

От известно време насам няма и никаква опасност за мен да попадна на някое от тях. Никаква.

Един нормален мъж съм. Най-нормалният и най-трезво мислещият. Фантазиите ми са само за купон. Ей, така, за да става интересно. Не пиша. От месеци. Малко хора знаят. Няма опасност да попадна в блатата си. Няма опасност да напусна за дълго гората си: граничната територия между природата на съзнанието си и природата на битието. Не се движа. Нимфите ми се погрижиха да бъда като повечето хора. Бедата е, че го съзнавам, че помня много добре какво се случи. Аз съм прикован. Движа се в съзнанието на света, но светът не се движи в моето. Неподвижен съм в себе си. Не е депресия. Депресията е потъването. Казах ви, че няма никаква опасност от него. Всъщност сега ми върви повече от когато и да е било. Усмихвам се по-често, имам по-голямо очарование. По-разбран изглеждам. Измамно е.

Какво се случи точно в мен? Казах ви, че в себе си живея в гора. Имам много нимфи в нея, всяка претендира да е реален женски образ и наистина някога е била, но това е само нимфата й. Реалната е възможно да не е разбрала дори, че е попадала в гората, а ако е разбрала, е много вероятно да е забравила, а дори да не е забравила, не подозира, че е оставила в нея нимфата си. Казвал съм им го. Намразват ме. Раздират ме с нокти, плачат, не ми говорят или обратно, когато не искам да ми говорят, пълнят главата ми с глупости. Нимфите са даровити, красиви, игриви, с богато въображение, чувствителни, но и склонни към жестокост. Имат манията да увеличават бройката си. Пеят, привличат следваща. Дочулата ги, върви несъзнателно към гората, губи се в нея, изпитва изкуствена жажда, озовава се при извора, вижда отражението си, хипнотизирана от него забравя жаждата, която вече не е изкуствена, тръгва си от гората, забравила в нея част от себе си, своята нимфа, а просто можеше да отпие от извора, който иска да бъде отпит, и така вземайки в себе си част от гората, да опази и нимфата си. Става въпрос за различна близост. Понякога е мигновена. Дори администраторката сега, с този кратък разговор, увеличи нимфите ми с още една. Твърде бързо остана доволна от впечатлението, което е предизвикала у мен.

Тогава нимфите ми се почувстваха измамени. После диво ревнуваха. Натрошиха клони. Свиха се между дърветата. Пуснаха си вампирски зъби и придобиха вид на котки или негърки с едно синьо и едно огнено око. Спряха вятъра, разтвориха прилепски криле. После им мина. Станаха дори по-мили. Общо взето настроенията им се менят бързо като на деца. Причината за поведението беше жената, която влезе в гората и отпи от извора. Същата, за която сега администраторката ме попита дали е реална. Да, реална е: висока, стройна, руса, синеока. От разстояние прилича на кула и е кула. От месеци не съм я чувал. Не, не чувствам болка. Неподвижен съм, за да имам дълбоки усещания. Нимфите се погрижиха. Тя докосна с устни извора ми. Изворът ми я почувства до дъно. Напусна гората, защото е реална и има реален живот, а само нимфите ми нямат друг, освен този в гората. Последвах я до покрайнините. Взрях се в кулата. Общувахме, пращайки си слънчеви зайчета с огледала.

Започнах да излизам все по-навън от гората, а гората ме следваше по петите. Колкото по-смел си, с по-широка територия разполагаш. Не съм от смелите, но понякога съм от авантюристичните си. Растях. Колкото по-далече от гората излизах, гората в опита си да ме защити навлизаше сред камънаци и пясък. Обогатявах се на усещания, тя на плодове. Кулата растеше пред очите ми, защото я приближавах. Често идваше, но не като кула, а като жена, и пиеше от извора ми. Това ми даваше кураж за следващите преходи навън. Нимфите са наблюдавали. Дълго навярно са кроили планове.

Казах, че истинска жена е тази, която може да те погали по крилете. Вярно е. С тези криле не винаги се лети. На мен ми служат като украшение, подобно плащ, също така с тях прегръщам. Чувствам ги на гърба си. Когато има жена, която да ги докосне, разгръщат се. Приятно е усещането. Различен си от себе си. От земния си произход. Тази нощ тя беше пила от извора. Изпратих я както много други сутрини до края на гората. Готвих се да изляза по-късно през деня извън териториите си, защото и без друго не можех.

Заради крилете….

Твърде гъсти бяха стеблата в покрайнините ми. За да ме опазят. Изляза ли с криле навън в света, уязвим съм. Ще бъда забелязан, обявен за луд и затворен. Възможно е и по-лошо, крилете ми да бъдат изтръгнати от корен, за назидание, за да не си пуска никой повече криле.

Целунахме се. Крилете ми се притиснаха до две стебла. Като в клетка. Трябваше да спаднат, за да изляза, но дълго стоях притиснат и гледах в посоката. Тогава няколко нимфи с пирони и чукове ме изненадаха в гръб. Заковаха крилете ми за стеблата.

Крилете ми са далеч по-големи от ръцете. Не можех да се протегна толкова, че да изтръгна пироните.

- Стига шеги. – опитах се да звуча спокойно, но болеше ужасно. Все още болеше. - Пуснете ме.

Отвърнаха ми с кикот.

- Така ще умра.

- Няма да умреш, кого будалкаш. Ще ти носим плодове и в устата с ръце ще те храним…

- Ще ме разкъсат зверове...

- Няма такива, а и да има, ние ще те пазим.

- Защо го правите...

- Рискуваш себе си, рискуваш гората, рискуваш живота ни.

- Правя я по-широка. Правя гората ви по-широка.

- Рискуваш.

- Няма риск.

- Кого се опитваш да лъжеш, споделяме едно съзнание: гората.

Изкикотиха се, счупиха огледалцето пред очите ми. Нацелуваха ме и ме изпохапаха, смяха ми се и изчезнаха.

Тя пращаше сигнали с огледалцето, а аз не можех да ù отвърна. Надявах се, че ще дойде да провери какво се е случило, да ме намери и да изтръгне пироните. Още се надявам.

Стоя на прозореца в хотелската стая. Мъглата се е вдигнала по-високо. Застлала е цял град.

Въртя телефона между пръсти. Пуша нервно. Изтрих отдавна номера ù. Не, не чувствам болка, нито пък угризения, че представям книга за тази, която ме е вдъхновила, дори може да не е чула. Самото равновесие съм. Най-сигурното. Фиксиран на точно място в съзнанието си.

Напрягам се, опитвам се да се откъсна от дърветата. Вече не тече кръв от местата, на които са забити пироните.

Нямам сили. Отказвам се. Толкова е спокойно. Всъщност това е животът.

Човек като човек. По-приемлив съм, по-симпатичен, по-приятна компания.

Поглеждам телефона. Изтрил съм номера ù, не го помня, но го набирам.

Чувам гласа ù. Импулсивно изричам думичката, която рядко съм изричал, а за нея премълчал. Най-красивата.

Импулсивно ми отвръща със същата.

Старите ми криле се разпадат на прах. Пироните остават забити в дърветата.

Нови криле никнат. Не са пораснали още и не могат да ми попречат да изляза навън.

© Стефан Кръстев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??