Сънува се обляна в кръв. Събуди се и го видя да спи до себе си. Не го познаваше.  Нощес бе остарял.

Стана и се облече. Беше точно преди зазоряване. И изведнъж се сети какво й се щеше да направи от толкова години -  по това време на годината на това място - ала все забравяше.

Валял бе дъжд и пясъкът лепнеше студен и мокър под нозете й. Морето се бунтуваше яростно срещу невидима граница. Приседна в пясъка и я обгърна вятърът.

Преди през есента обичаха да идват тук и когато се извиеше буря, нещо неопределено започваше да я тегли към брега. Но все забравяше.

Опита се да си го спомни - очите, косата му, лицето му. Нещо. Ала в съзнанието й се мержелееше само някакъв неясен образ, без контури и без граници. Сигурна беше, че помнеше поне миризмата му. Мирисът на кожата му й напомняше да пушека от дядовата й камина. Затвори очи и тръгна в спомените си по нишката на образа, за да я заведат на някакво познато място. Ала напразно - той си оставаше все така размазан.

Миналата година навърши трийсет. И изведнъж се беше оказала абсолютно сама пред прага на зрелостта си. Всички малки и големи любови си бяха отишли една по една, тихомълком, без да усети, без да забележи.

Запознаха се преди 10 години, точно преди да навърши двайсет.

- Аз съм Ивета.

- Аз съм Иван.

И толкоз. Единствените думи, които си казаха и които някога щяха да си кажат.

Не си говореха, защото не можеха -нямаха нищо общо помежду си. Просто нямаше какво да си кажат.

Любеха се отчаяни, опрени на някой капак на автомобил или в тоалетните по уличните бензиностанции. И свършваха неми, със сърца, туптящи в гърлата им като опрени до челата им дула на пистолет. После се понасяха по някоя магистрала безцелни, докато бензинът им свършеше и осъмнеха вкочанени от студ на някое голо поле в средата на нищото. После, на зазоряване, край тях се спираше някой изтощен от нощния път шофьор, питаше ги къде отиват и им даваше по някоя туба бензин, за да запалят колата си. Защото вярваше в Господ и в доброто. И те тръгваха отново, за да осъмнат неми сред слънчогледите във нищото.

После се разделяха за по няколко месеца. Тя имаше връзка с други мъже, някъде там, в големия град и не можеше дълго да се чувства обичана в свободата му. Страхуваше се. А той не можеше да понесе, че любовта й беше длъжна другиму. Тежеше му.

И после изведнъж се оказваха отново безцелни на същата бензиностанция на онази прашна магистрала, без да са си продумали, без да са се уговаряли. С опрени в слепоочията им дула на пистолети. На времето.

Така в поля от слънчогледи минаха години.

Тя щеше да се омъжва. Беше на 29. Но нещо стана и си смениха ролите. Той се страхуваше. А на нея почна да й тежи.

Тогава започна да пуши. По бензиностанциите.

Отново се опита да си го спомни. Косата, очите, кожата, допирът. Ала помнеше само гласа му.

- Аз съм Ивета

- Аз съм Иван.

Студената морска вълна облиза нозете й и внезапно й стана безкрайно студено. Като на мъртвец.

Пушеше цигара на една бензиностанция и той се появи от слънчогледите. Огънчето й светеше в мрака като пареща рана. Загаси я и го последва.

Тази нощ за първи път се любиха спокойни, опрени на капака на колата му. А резервоарът на бензина беше пълен догоре. Нямаше къде да отидат, бяха свободни да се обичат в слънчогледите, по средата на нищото. Без посока и без думи.

Преди през есента обичаха да идват на морето, когато хората си тръгваха. В една порутена барака в нищото. Не бяха идвали наскоро.

Когато се извиеше буря над морето, нещо неопределено започваше да я тегли към брега. Но все забравяше. Събуди се обляна в кръв и изведнъж си спомни.

Морето тихо се разливаше без граници, досами нозете й, а пясъкът лепнеше студен на допир. Не можеше да си го спомни и сякаш знаеше, че всъщност него отдавна го нямаше. Един човек без мирис и без думи, свободен да обича. Страхуваше се и й дотежа.

Запали си цигарата във вятъра и се върна в бараката при нищото. Събра багажа и потегли с колата, чийто резервоар беше пълен догоре с бензин. Преди да тръгне го погледна, за да си го спомни. Ала не го откри. В леглото й лежеше мъж с прошарени коси, с мирис и без думи.