Ще си остана същата.

И по-добра, по примирена…,

И ще обичам, но,  свободно,  от душа!

 В сърцето, любовта към теб  ще дреме,

а по следите, вълчите, ти намери пътеката

към мен  и оцвети я с  вълчи дъх във песенна поема.

Ще си остана същата, каквато съм била!

И колкото и време пак да ти отнеме,

не бих се променила, ще чакам любовта.

А ти, през ухото на игла със свобода да вденеш

и да съшиеш всичкото - отмерило ни с копие-стрелка,

пропуснало ни между шепите си, време.

И срещу демони безброй и да се бориш,

ще си остана същата – и дива и безжалостна,

красива и гореща, студена и копнежна -

единствена любима за теб, на теб и за света…

Ще си остана същата и ще те обичам!

И знам,че няма съдбата ни да бъде безметежна -

 ще продължи да бъде злобна и хаплива,

но ще сме заедно,неделимо цяло…

 и ще съм щастлива.

    Вълчият вой  се следваше от скимтене и пак от вой. Какафонията от звуците изригващи в дъхави изпарения, огласяше просеката, през която бавно се движеше върволицата от хора и вълци. Шест бели мъжкари се движеха отпред, а шест бели вълчици – отзад. Те изобразяваха дванадесетте цикли от годината, а последния -тринадесети беше живителната енергия, а тя беше отлетяла в царството на Залмоксис. Вълчата душа трябваше да забере своята човешка половина и да изкачи стъпалата към обединението си. Вратата към подземното царство беше отворена за да приеме поредната енергия, търсеща пътя да се слее с цялото. Всеки, изоставил тленната си форма, трябваше да преплува реката на душите, за да се извиси към звездите и намери голямото кълбо, пред което Боговете щяха да отсъдят, колко е спазвал повелите им. Могилата се намираше на широка поляна, дълбоко в гората. Купища сняг я ограждаха, само от към пътеката беше разчистено. Каменната овална скала, служеща за врата към отвора беше избутана встрани и по нея все още висяха дебелите кожени връзки. Носилката, дърпана от мъжките вълци достигна до началото на разчистената пътека и спря. На мястото на белите вълци се появиха шест стройни и красиви  с бели кожи и сребристо-руси коси мъже. Те се наведоха и вдигнаха на рамене носилката с прилежно увитото в кожи тяло, до което в дървени съдове блестяха различни накити и богатства. Пра-майка и пътуваше към другите, оставяйки ги на волята на Богинята Трака. Игнор потръпна. Тя усещаше впитите вълчи очи в тила, в гърба, в лицето си. Брат и не можеше да участва в церемонията, защото той беше „не цял”. Всяко несъвършенство, което беше силно отличаващо някого от останалите в племето се наричаше „нецялост” или „недада”*, тоест не създадено, не желано от Богинята майка. Игнор дишаше бавно и равномерно. Знаеше, че всяко вълнение щеше да проличи в дъха и. Вътрешното и чувство отброяваше скритите капки време до следващата беда, която я очакваше. Керсис беше взел своя половинка на последното освещаване. Вълчицата беше много млада, но амбициозна и зла. Самото съществуване на Игнор, като първа избраница за жена от синът на водача, я правеше ревнива и завистлива. Това озлобяваше младата бяла вълчица към съперницата. А и желанието на  Керсис да притежава Игнор не беше стихнало. Той  вярваше в своето надмощие над племето,и че вече нищо не му пречеше да заяви претенциите си към бялата белязана вълчица и така да я направи своя държанка.

Страшни вихри на чувства се надигнаха от дъното на най- крайната част от душата на Игнор. Леки тръпки, издайнически пролазиха по нейната кожа, но тя ги озапти. „Не показвай слабост! Свършена си ако го направиш!” – си помисли бялата вълчица, малко преди ударът да я отхвърли от редиците на шествието и да я запрати в кората на дебелото дърво. Игнор се освести и бързо се изправи. Авика* не беше успяла да прикрие и потуши злобната си ревност, дори и по време на свещеното изпращане. Овчият и нрав, допълнен с ограничен и затворен ум я бяха подвели и сама беше достигнала до мислите, че ако ще довършват погребалната церемония, то нека бъде с две тела – това на старата и това на нейната потомка. Зъбите щракнаха. Тъмночервени пръски кръв обагриха заснежената земя и попиха. Да дадеш жертва, която се изискваше само при оскверняване на свята земя, беше равносилно на отричане от богинята Трака. Но младата вълчица заслепена от ревността си нападна подло. Силен вой и стотици лапи захрущяха по неотъпкания сняг покрил полянката.  Водачът на племето на белите вълци и жрец при погребалните и тържествени процесии се преобрази и бавно склони глава в почит. Срещу него един от многобройните черни вълци се преобрази и в него много разпознаха един от главните жреци на светилището Перперек. Ръмжането  на новодошлите кръвожадни не достигна до вкопчилите се една в друга вълчици. Авика нападаше търсейки смъртоносен начин да приключи със съперницата си, а Игнор се опитваше да се предпази, но без да си навлича вината за смъртта на женската на Керсис.

  - Ще спреш ли дребната женска на сина си или ще чакаш бялата вълчица с лунен знак да промени желанието си и да реши, че е по-добре да я пренесе в дар на Дада*? – студеният глас на главния жрец шибна лицето на Водача на бялата глутница.

  - Керсис! – изръмжа той. – Озапти кучката, иначе аз ще го сторя!

Наследникът на котилото се засуети, сякаш не можеше да реши дали искаше половинката му да остане сред племето или имаше желание да я погребе заедно със старата жрица. Грубото и силно изръмжаване на  огромния черен вълк, впил горящите си очи в него, го накара да изтръпне. Познаваше този мирис. Преди няколко лета този същият вълк го беше нападнал и макар тогава да беше по –млад, си личеше, че ще стане по-силен и голям. Подчини се. Премина в човешка форма, хвана за врата готовата, отново да нападне женска и я изтръгна от хватката на другата, като я захвърли надалече, за да я зашемети. Игнор дишаше тежко. Озъби се срещу попречилият да сдъвка гърлото на Авика. Младата женска я беше вбесила с глупостта си да я нападне подмолно. Кръвясалите и очи обаче, разфокусирани от битката, сега отчетоха образа на тъмните силуети от черни вълци. Разпозна и главният жрец, Залис*. Беше наистина голяма чест Сивокосият да измине голямото разстояние от храма Перперек за една нощ, за да присъства на изпращането на старата бяла жрица.

  - Аз ще довърша церемонията, а после трябва да поговорим. – жрецът пронизваше с погледа си вожда на племето.Онзи наведе почтително глава и отстъпи мястото си като каза:

  - Да бъде! – и утихна. Савтис, влачейки изкривения си крак, бавно се приближи до Игнор. И той като нея беше усетил заплахата, но знаеше, че ако се намеси в борбата между двете вълчици рискуваше не само себе си, но и живота на сестра си.

Церемонията продължи. Шествието от черни и бели вълци, наобиколили полянката бавно се сля и обърна посоката на движението си към селището на Бялата глутница. Студен дъжд на едри капки започна да се изсипва от притъмнялото небе. Игнор седеше пред отвора на храма. Беше събрала всичко от покъщнината им в дар на Боговете да дадат на пра-майка и опрощение. Вече нямаха почти нищо, освен колибата. Но със запазването на колибата идваше и заточението за брат и, срещу цената на нейната свобода и почерняне на душата.

Тя чу звукът от ръмжането на брат си срещу някого. Обърна се и видя огромния черен вълк, който беше впил очите си в нея, без да обръща внимание на обикалящият го и съскащ му насреща куц бял вълк.

  - Савтис, спри! – извика тя. Брат и намали интензитета на гъргорещите гърлени звукове, които от заплаха, се превърнаха само в до предупреждение и тръгна със задницата към нея.

  - Чакат ви! – гласът му накара козината и да се изправи, така все едно хиляди боботещи и осветяващи небето божествени заряди бяха паднали върху нея. Беше мрачно и дъждовно,вледеняващо дъха, а не кълбесто и с тежък въздух от божествени светещи стрели. Зарядът беше от погледа на вълка. Бялата вълчица обърна за последно взор към затворения вече вход, наведе глава за последен поклон, после се извърта и тръгна по пътеката за селището. Савтис я последва, а най-отзад, като хищник,дебнещ плячката си и знаещ, че тя няма как да му се изплъзне, се  движеше  Сатрис – черният вълк от Котилото на водача на кръвожадните.

***

  - Това е неприемливо! – изрева Керсис срещу спокойно седналия насреща му жрец.

  - Успокой се, зъбато пале! – изръмжа му един от племето на черните вълци.

  - Керсис! – изръмжа и водачът на белите вълци. – Искането им не накърнява с нищо свободата на племето. Те искат десет женски вълчици, които да отведат в светилището. Кои ще са имат право да изберат, та дори и това да е сестра ти.

Керсис не беше съгласен с баща си. Може и да бяха по-силни, но Черните вълци не им бяха Господари.

  - Нима си нямате женски? – не се отказа той, дори и с риск да предизвика жестока разправия между двете племена.

  - Имаме. – спокойно и с кротък глас отвърна жрецът, - Но Богинята е кървава и иска своя дан!

   Прав беше старият жрец, но на Керсис не му се искаше да дава най-младите женски и то на тези мършави черни псета. Тръстиковата врата се отвори и заедно със мразовитият влажен вятър влязоха куцият и Игнор. След тях пристъпи и Сатрис – слугата на Черният владетел. Керсис така наричаше този, който му беше отнел правото да направи своя бялата белязана вълчица. Той я искаше. Желанието му да притежава и владее такава упорита и силна женска го изпепеляваше. Но след като Черният се беше намесил и пред представителите на трите племена, не само го беше победил, но и беше отнел чистотата на Игнор, Керсис изгаряше и от непримирим гняв срещу Черната глутница. После Старата му пречеше с различните си заклинания. Така и не разбираше, откъде намираше тя Зеолитният прах, за да връзва защитата. Искаше да пречупи Игнор, но всеки нов опит се увенчаваше с неуспех. А и не само! Муцуната на този черен пес винаги се намесваше, сякаш Сатрис постоянно беше дебнел и знаеше неговите намерения.

Залис се изправи от мястото си пред огъня и се вгледа в новодошлите.

  - Волята е твоя, Игнор, бяла вълчице! – заговори той тържествено. – Десет за една или една за десет?

Игнор стоеше срещу него. Гледаше го. Впиваше яркият си синьо звезден поглед и все още мълчеше.

Не беше нужно да и описват какво искаше жрецът. Разбра го от въпроса, който и зададе.

  - Какво? – недоумяващо изквича Керсис. Водача на белите вълци го изгледа строго и той замълча.

  - Е? – продължи жрецът все едно бяха сами само с Игнор в колибата. – Реши ли?

  Тя не отместваше поглед от неговите очи. Той също. Бавно, сякаш чак сега осъзнаваше,че се намира в стая препълнена от мъжки вълци, а зад гърба и дишаше Сатрис, тя бавно кимна, а на глас каза:

  - Двама за десет!

  - Да бъде! – твърдо и отвърна жрецът. – Докато светлината се измести по копието на времето на първата резка, да се готови!

Тя само кимна. Савтис местеше неразбиращо поглед от лице на лице. Игнор въздъхна, но сама знаеше, че половината от даденото им време да се приготвят и сбогуват щеше да изгуби в обяснения към брат си.

Керсис изръмжа, промени формата си и с два скока изскочи навън през вратата. Гневът го беше обладал, но инстинкта му за самосъхранение го насочи към най-правилния избор – да избяга във вълча форма, вместо да скочи срещу черните вълци.

***

Сутринта беше мъглива. Тежкото и влажно було пречеше да се вижда напред. Игнор беше уморена от дългия и непрестанен преход и едва влачеше лапите си по хлъзгавата камениста пътека, отвеждаща нагоре към Светилището Перперек. Носилката, върху която лежеше Савтис летеше напред, дърпана от два черни вълка отпред и два отстрани. Когато тръгваха от селището на белите вълци, носилката беше приготвена и ги очакваха.

- Това е ,за да се движим по-бързо момчето ми. – успокоително заговори жрецът на брат и. Макар и раздразнен от караницата със сестра си, Савтис се подчини. Сам осъзнаваше, че куцият му крак, наистина щеше да забавя и затруднява глутницата.

  Единственото забавяне, което направиха беше, за да бъде маркирана от черният вълк. Знаеше, че ще се случи. Една свободна женска сред толкова мъже, а и пътуваща сред чужди земи щеше да привлече  сиви вълци или изгнаници.

     - Прави, каквото ще правиш. – тихо, но твърдо тя беше изговорила думите, вгледана в очите на Сатрис. Той ги присви само за кратко време, сякаш преценяваше посланието на думите и. Преди да я заклещи под себе си и да постави знакът на притежанието, той само тихо и прошепна:

    - Ще бъда бърз този път, Белушке! – тя му изръмжа, но той изпълни думите си – беше бърз и не я нарани. Всичките му действия бяха в подкрепа на това да я направи своя половинка, но не да я унижи или нарани.

         Сега, почти денонощие след случилото се, не само мъглата и умората притъпяваха сетивата на Игнор. Тя не можеше да се отърси от постоянното си сковано държане в близост до Сатрис. А той, сякаш, за да я дразни се движеше твърде близко до нея, но без да я задминава. Тилът и настръхваше при всяко подхлъзване. Игнор знаеше, че това е срамно в очите му и се стараеше да крие умората и това, че след почти четири денонощия не беше спала повече от няколко копия време. Нямаше представа още колко остава до голямата арка, която беше входа към Светилището. Самото селище, освен пълно със храмове и свещена земя се намираше на висока скала и беше главното селище на черните вълци.Наобиколено от гъста горска растителност и от многобройни пътеки, някой заблудил се пътник можеше да попадне на него съвсем по волята на Богинята. Колкото и пъти да беше идвала Игнор, тя минаваше заедно със другите през един процеп и то, само един по един. Този процеп водеше до пътека по който се изкачваш и слизаш и после те извежда почти до вратата на селището. Сега, обаче следвайки другите, тя беше минала познатите места, но не я заведоха до процепа,  а продължиха нагоре и навлязоха в гъста растителност. Мъглата и пречеше да види през къде минават, но накрая тя разбра, че се движат по отъпкана горска пътека. Изведнъж, сякаш с магия , мъглата се вдигна и насреща им проблесна зимният диск на Божеството. Намираха се в подножието на каменни изсечени стълби. От мястото на което се намираха, Игнор можеше с поглед да обходи половината долна земя, да съзре замръзналите водни басейни и зелените върхове на затрупаните почти до половината дървета.

Животът в Светилището кипеше. Стотици хора и вълци се движеха по каменните му пътеки, но никой не ги блъскаше. Само при появата им, всички освобождаваха пътя, сякаш не идваха обикновени воини, а царски пратеници. Тя си мислеше, че ще ги заведат някъде, където са слугите. Предимно простосмъртници изпълняваха най-мръсната работа и заради това, жреците им бяха дали общи пещери, в които да се подслонят. Групата им тръгна към входа на двореца. Дебелата дървена врата се отвори и ги пропуснаха. Тя не чу да си разменят думи или пароли. Жрецът се извини и се отдели с няколко черни вълци към входа на близкият храм. Тя, носилката с брат и, Савтис и останалите продължиха напред. Пред входа на двореца Игнор спря, защото искаше да изчака да Савтис да се изправи и да са заедно.

         - Ще го доведат по-късно. – дрезгавият глас накара козината и да настръхне. Тя се обърна и изръмжа, срещу муцуната на Черния. Той кихна, раздруса главата си и твърдо повтори:

         - Ще го доведат! Влизай, че е толкова студено, че и скалата се пука! – ръмжейки в несъгласие тя пристъпи в тъмните,осветени само с факли коридори. Въведоха ги в Тронната зала. Куполът беше изваян. Имаше резки и надписи, които тя не познаваше. На двете срещуположни стени горяха огньове. Топлината им сгряваше премръзналите и кости, но пушекът леко раздразни обонянието и.

         - Време беше ,Бяла вълчице! – гласът звучеше властно и силно. – Преобрази се! Тук никой няма да те нападне. Това би било равносилно на това да се срещне с Богинята Дада.

 Тя го направи инстинктивно. Лунно сребърната и коса се разпиля по раменете и. Тя вдигна глава и срещна топлият блестящ поглед на едни ониксови очи. Черната, като нощно небе коса се стелеше вълнообразно по раменете на мъжа. Видно беше по облеклото му, че това беше Господаря на Черната глутница. Високият и силен мъж отмести очи от нея и се вгледа над рамото и.

         - Време беше братко мой, да доведеш половинката си. – заговори той. – Казах ти още тогава да я бележиш, но ти реши да и оставиш избор.

  Игнор се обърна и застина. Срещу нея на мястото на огромният черен вълк седеше напълно същият мъж. Тя рязко обърна пак главата си към вече приближаващия към тях водач на Черната глутница, после върна бързо поглед към напълно същите очи, гледащи я с остър взор и следящи всяко нейно движение. Това беше някаква магия, защото тя се вглеждаше в двама, а всъщност в един и същи човек. Не, бяха си двама,но приличащи си. Очите и проследиха назъбеният белег, който тръгваше от веждата и продължаваше малко под брадичката на мъжът зад нея. Сега вече съзнаваше, че Сатрис не беше слуга на Водача на Черните вълци, а брат и Господар на глутницата.

Следва.