Има хора в живота ми, които щеше да е по-добре за мен да не познавам.

Има такива, които се радвам, че съм познавала.

Такива, които не мога да забравя.

Хора, които ме обичат заради това, което съм.

И други, които ме мразят поради същата причина.

Има и хора, които не са оставили никаква следа в моя живот... но може би в нечий друг са успели.

Всеки един от тях, малко или много, ме е направил това, което съм днес.

Тези, които са ме наранявали... е, те са ме направили по-силна.

Тези, които са ме правили щастлива... са ми връщали вярата в хората и в тяхната доброта... но, въпреки всичко, цялата им работа отива на вятъра, когато съм за пореден път разочарована.

Но тези, които са влизали и са оставили следа в сърцето и душата ми... защо, по дяволите, са тези, които най-силно са ме наранявали!!!

Тези, които искам до болка да презирам, а усещам липсата им всеки ден.

Тези, които не са ме ценели... подиграли са се с чувствата и мислите ми.

Аз знам отговора... това са тези хора, които съм допускала най-близо до мен.

Тези, на които съм вярвала... без да имам особено основание.

Тези, които съм обичала... без причина... просто съм ги обичала... и може би все още обичам.

Но, въпреки всичките тези хора... се чувствам сама в този свят... и няма приятел... няма родител, който да може да утеши тази самотна душа... или някой, на който отново да се доверя...

Може би, защото сега се харесвам и няма да допусна някой да ме промени отново...

или, по-вероятно е, защото вече сърцето ми няма да го понесе, а душата ми...

На нея вече ù писна...

Но се опитвам да не съжалявам за нищо в живота си... тепърва ще ме блъска...

просто слагам щит на сърцето си... пердета на очите си... завивам душата си и се впускам в борбата за оцеляване... и ще се моля щастливите моменти да са повече...

Нали това е смисълът...