- Ти, отвори очи! – рече Баба.
- Още малко, моля те!
- Молиш ме за десети път! След още десет ще стане утре.
Детството – онова Вчера, което живее в дълбините на настоящето, в първия момент на завръщането си, е аромат и звук. И усещане за нещо свое, което все още си няма име, но е навсякъде и те очаква. Когато решиш да погледнеш в него, цветовете и формите израстват. Добиват плътната форма на сложна емоция. Страшно голямото и много високото се оказват дребно, лесно преодолимо препятствие, донякъде разчитащо на спомена да оправдае белезите по коленете и лактите. Сълзите. Усмивките. Думите и обещанията, клетвите, превръщащи се в кодекс на честта. Състезанията по издръжливост и находчивост. Движението. Бягството към и от...
- Ти, никой не те гони, моля те, отвори очи! Не е нужно да бягаш...
Гласът на Баба разтваря слепнатите мигли на Ти. Предизвиква солта им с усмивката си.
- Бръкни в торбата си и ми дай камъка на който пише хулиган(и).
-Но, Бабо!!!- опитва да откаже Ти.
- Хайде, Ти!
Камък ...