Какво съм? Защо съм? Накъде отивам?

      Искам да подредя хаоса, да изпреда поне една нишка от кълбото на безкрайността и да се захвана за нея… Но съм безсилна… и крещя, и се мятам… А тунелът - тъмният, бездънен тунел, ме завихря, заедно с милиони прашинки като мен и когато отново неистово се разкрещявам, ме изхвърля в прегръдките на майка ми. Тя ме притиска до сърцето си и аз чувам как то тупти. Успокоявам се. После чувствам топли устни, които докосват челото ми:

       - Пийни малко вода!

       Жадно отпивам и само след минути намирам стълбата към нормалното човешко измерение. Дори вече си мисля, че зная какво съм и къде съм, макар все още да не съм наясно защо съм и накъде отивам. Но отговорите на последните два въпроса в този момент въобще не ме интересуват. Унасям се…

      Тези състояния се повтаряха периодично. Мятах се и крещях, крещях и се мятах… Често нямаше кой да ме чуе и успокои.

      След едно от поредните лутания из безкрайността, някъде в началото на месец август 1974 година, научих, че любимата на майка ми писателка Я. Я. е намерена мъртва в дома си в град София. Родителите ми разтревожено си шушукаха нещо. Очите  им излъчваха безпокойство. Тягостното напрежение се поразсейваше едва вечер, когато баща ми започваше да си играе със стар радиоапарат.

      - Пак заглушават „Би Би Си“… Да вървят по дяволите! – често го чувах ядосано да мърмори. Но виждах и как засиява лицето му, когато успяваше да „закрепи положението“ и в стаята забръмчаваше гласът на Г. М.

      - Тези „задочни репортажи“ си ги бива! Вече хич не ми се слушат нашенските преиначени новини – шепнеше със задоволство.

      Спомням си края на лятото на 1978 година. Тогава почти всяка вечер се лутах из хаос от лабиринти, а отвън мълнии, събрани в адско кълбо, разцепваха небесата. Сякаш всички вампири и таласъми се бяха уловили един за друг за шипестите си опашки и друсаха страшно хоро, покосяващо неблагоразумните живинки, опитали да се опълчат и да подишат свободно. Крещях като обезумяла.

     - Сънувала си кошмар. Събуди се, чуваш ли! Ето, пийни вода – надвесила се над мен, майка ми оросяваше челото ми, целуваше го… След малко отварях очи и започвах изкачването по стълбата към тъй нареченото нормално измерение.

      Но скоро настъпи най - унилата септемврийска нощ. По бръмчащия радиоапарат бяха съобщили нещо и баща ми плачеше. За първи път го виждах в такова състояние. Майка ми с разтреперани ръце му подаде вода. Той с рязко движение я отблъсна. Чашата отскочи и се счупи в краката ми. Прииска ми се да настъпя острите парчета, а те да се впият в стъпалата ми и тази болка да притъпи другата, която вече се беше загнездила дълбоко в мен. В главата ми, сякаш събрали се на конгрес, какъвто бях виждала по телевизията, световните караконджули играеха тежко хоро… Стиснах зъби. Тогава прехапах езика си, преглътнах собствената си кръв и за първи път почувствах нейния странен вкус…

       - Няма го вече големият писател, няма го… И него убиха, както постъпиха и с Я. Я., а и с толкова други талантливи българи… Пречеше на нашенските хороводи и по най-подъл начин се освободиха от него! „Няма човек, няма проблем“ – добре са обучени те, добреее… Пленуми, промени… глупости… все са си същите… – стенеше баща ми.

       - Кои са тези, татко? И нас ли ще убият? – ококорих очи насреща му.

       - Не говори така пред детето! – сопна се майка, а баща ми се присви, сякаш усети прорязваща болка вляво и махна с ръка:

        - По-добре ме оставете сам, съвсем сам!

       Мама буквално ме издърпа от стаята и затръшна вратата зад гърба си. Отведе ме в кухнята - на изтърбушения диван, хвърли ми одеялото със сините птици и излезе. Предположих, че пак е влязла при баща ми, за да се опита да го успокои. Бях сигурна, че ако се развикам тя веднага ще дотърчи при мен, но сякаш бях онемяла… „И него убиха… Убиха го! И то по най-подъл начин…“ – кънтеше в главата ми, а ушите ми свистяха.  Буря ли бесуваше навън? Завъртях крайчето на мекото одеяло между пръстите си… Искаше ми се по-скоро да заспя – задълго…

       Още не беше съмнало, когато нашите ме разбудиха:

       - Ще те заведем за два-три дни при баба ти. Ами нека и тя да се порадва на внучката си, преди да започне учебната година – усмихна ми се мама, а аз я гледах учудена от промяната в нея, защото ясно си спомнях случилото се предишната вечер.

      Обичах да ходя на село - особено през септември, когато упойващият аромат на дюли и грозде се смесваше с финеса, който издишваха хризантемите.

      Заварихме баба до дръвника. До този момент мислех, че на него тя само накълцва копривата, за да стане храна за многобройните пернати, които отглеждаше. Сега я видях как с едната си ръка замахна с малка брадвичка, здраво притиснала с другата към дръвника шарения петел – мой добър познат. Беше красавец, но и по-буен от другите. Хич не обичаше да му се месят – гонеше, стръвно се нахвърляше и кълвеше всеки, щом го заподозреше в каквото и да било отношение с любимите му кокошки. Сега баба свирепо удари с брадвата и главата на петела отскочи в краката ми. Тялото му заподскача в обратна посока, а кръвта му избликна на струи. Разпищях се… В главата ми нещо бучеше и се кискаше:

      - Виждаш ли, непокорните ги убиват, но петелът е щастливец – не му взеха живота по най-подлия начин. Друго си е на дръвника, нали? А ти си помисли!  Защо ли се грижат за теб? Ти също си хапваш копривена каша и яйчицата ги обичаш, а си все недоволна… Ха-ха-ха!

      Осъзнах се на леглото на баба. Тя и мама загрижено се бяха надвесили над мен. Скочих уплашено:

      - Махайте се, не ме пипайте! –  залитайки, тръгнах към вратата, а тя се отвори навътре и острата брава се вряза в едното ми око. Влезе вуйчо Ричо и загрижено ме прегърна.

      - Остави детето – чух да вика майка ми, - не искам да има нищо общо с анархисти! Интернираха те на село и ти забраниха да говориш с когото и да било. Само нещастия ни носиш! Искаш от семейството ни никой да не оцелее, така ли?!

     - Не виждаш ли, че детето е зле? Окото му се подува… Съседката е кърмачка. Ще я помоля да му накапе мляко. Зная, че много помага точно в такива случаи – чух да казва вуйчо, излизайки от стаята.

     - Зле е, защото ти го удари…Ти! Затова се махай, а аз ще извикам съседката – изблъска го мама и се затича към дворната порта.

    Кърмата наистина помогна и скоро окото ми оздравя, „като на куче“ – както рече баба. Но когато внимателно се взрях в себе си, в собствения си образ, който ми се пулеше от старинното огледало над скрина, видях, че и двете ми очи са странно зачервени и блестящи, а резците и кучешките ми зъби бяха толкова израснали, че горната ми устна вече трудно можеше да ги скрие. Някакво страстно, неустоимо желание започваше да напира в мен – искаше ми се да хапя, да хапя до кръв и то не какво да е… а напудрените, уж лебедови шии…