Пътувах в снежна виелица. Прибирах се у дома. Домът ми, където никой не ме чакаше. Само цветята, които бях оставила преди време в пълен съд с вода. А преди месеци в този дом имаше толкова гласове, изричаха се толкова мечти, имаше понякога и сълзи, но бяха някак пo-леки, защото имаше рамене, с които да ги разделиш. Сега е тихо, чувам пиянските свади на комшиите. Събота вечер е време за пиянски нощи. Утре ще спят до обяд; после ще излязат, ще ме гледат със завист жените, когато ме срещнат по коридора и навярно ще си кажат: „Ето я тая, отново си е дошла!”
Часовете изтичат бавно; успях да се прибера, преди цветята ми да са умрели. Спасих ги. Само те сега са важни за мен! Единствените живи в празния ми дом, които ме очакват. Гледам телевизия с часове, слушам музика и си мисля. Отново съм у дома. Толкова е хубаво. Има някаква Божествена надежда в тая моя самота. Толкова е хубаво, да има къде да се прибереш и скриеш, дори само да поплачеш сам! Дълга е тази нощ. Отмествам тежките завеси и поглеждам навън. Вали, отново снегът покрива земята; странно красив през жълтеникавата светлина на уличните лампи.
Отварям компютъра си; какво ли търся в него посред нощ и аз не знам. Получавам съобщение: е, още някой не спи като мен. Оказа се мъж, позабравен мой познат. Далеко е от мен – в друг морски град. Радва ми се, казва ми, че му липсвам; само с мен се чувствал щастлив. Усмихвам се на среднощната му лъжа. Той обича само себе си и се гордее с финансовото си спокойствие... Но… остарява и самотата го плаши. Търси самотник като себе си, с когото да прави секс против скука. Но… аз така и не се научих на този занаят. Мисля си, че някак особено скучно и празно ще е в мен след играта Дори бих казала, че започвам да изпитвам отвращение от подобни хора.!.Може би е време за чаша вино, за да заспя отново. Странно е как понякога сънищата са по-желани, по-красиви от новия ден, който идва. Нищо необещаващ ден…, за сега. Просто зимен ден. Мислите ми са само в едно. Дали колата ми ще запали в този студ? Трябва! Събудих се; навън беше облачно. Погледнах часовника – показваше седем и десет. Направих си кафе и включих компютъра на различни мелодии музика за душата. Тя, душата ми, не беше заспивала тази нощ, но какво ли значение имаше. Наближаваше девет сутринта, когато мобилният ми звънна. Загледах се в дисплея. Чудно, беше мъж, когото умишлено избягвах. Не защото не ми беше приятно с него. Напротив – беше толкова секси мъж, че след всяка наша среша, която между другото се случваше през паузи от дълги месеци; след което се усмихвах глупаво. Този мой приятел, в християнския смисъл на думата, събуждаше в мен греховни мисли. Мисля, че той го знаеше, забавляваше се и ме провокираше умишлено. Сякаш беше разбрал, че съм нахлузила маската на недосегаема жена. Маска, която си нося от много години. Не бях недостъпна жена; просто не бях срещнала подходящия, на който можех да подаря страховете емоциите си.А защо не..и себе си! Не бях срещнала мъж, на когото исках да се доверя!Сякаш търсех години наред човешкият си двойник облечен в тяло на мъж,
Плъзнах пръст по клавиатурата и чух гласа му. Имаше нужда от помощ. Казваше ми, че една ледена висулка е счупила задното стъкло на колата му. Питаше ме дали имам ангажименти за деня, за да ме ползва като личен шофьор. Да…, без да се замисля в този момент, приех да го возя от точка А до точка Б на големия потънал в лед и сняг град. Уточнихме мястото на срещата ни удобно за мен и паркиране, разбира се. Набързо се изкъпах, облякох се и си сложих лек грим. Но докато се опитвах да натикам напълнялото ми от зимните дни дупе в един плътен чорапогащник, се сетих: 
— Защо звъни на мен(?), та той има толкова много приятели. Ха ха – изсмях се наум, просто си бе намерил повод, да се срещне с мен, повод подплатен с истина. Каква удобна истина. Свалих тесния чорапогащник и обух секси прозрачни чорапи. На този студ(!) да ми се чуди човек! 
 Видяхме се. Той влезе. В колата ми парното бучеше. Подаде ми ръка за поздрав. — Мамка му, ето пак започна корема да ме свива ниско долу. Сякаш получавах контракции... 
Тръгнахме – от едно място към друго. След около два часа обикаляне, Той ми предложи да обядваме. Избрах една пицария. Паркирах колата. Той ме изпревари – отвори ми шофьорската врата, хвана ме за ръка, помогна ми да сляза. Беше толкова силен и здрав и тези негови дълги крака(!) – докато шофирах, все към тях поглеждах. Мразя се, когато съм слаба. Поръчахме си. Той – пица, затворена, аз – калмари, панирани. Докато обядвахме, той ме наблюдаваше и леко се усмихваше. Каза ми, че е можел да се обади на някого другиго, но просто е искал да бъде с мен. Прави му чест откровението; признава си. Нищо не казах, направих се, че не го чувам. И така беше по-добре. Той е млад, красив и женен мъж, а аз – не съм змия. Не му стана приятно, когато замълчах. После продължихме по неговите ангажименти. Към три след обяд приключихме с обикалянето. Покани ме на кафе. Аз приех, избрах мое заведение, което бях продала преди седем години. За първи път се връщах там след продажбата. Беше ми някак странно. Хем е мое, хем е чуждо. Също като този мъж, който стоеше до мен. Хем го исках, хем го отблъсквах! Разделихме се. Той каза: „Ще ти се обадя вечерта да поговорим. Прибирай се на топло вкъщи и недей да излизаш сама в това лошо време”. Прибрах се; отдъхнах си. Бях се справила. През всичките тези часове се държах прилично без флирт или намеци. Просто маската на безразличие беше добре прилепнала към лицето ми. С треперещи ръце си отворих бутилка червено вино. Напълних една кристална чаша и отпих. Почувствах се добре. Не си отворих компютъра, защото знаех, че той ще ме чака на скайп, ще ми каже мили думи, колко му е било хубаво с мен и как ме намира за невероятна жена. Не исках да се измъчвам... Легнах си в голямото легло покрито с пухена завивка. Изгледах филма „Първичен инстинкт” с прекрасната Шерън Стоун, изпих още една чаша вино. Заспала съм. През нощта отново се събудих от пиянски крясъци. Беше четири сутринта. Тези съседи нямаха грам милост. Дълго се въртях в леглото; мислите ми отново препускаха по тялото на този мъж, ужасни, греховни мисли. Събудих се. Навън беше светло, направих си кафе, погледнах часовника – беше осем и пет минути. Отново си помислих дали ще запали двигателя на колата ми. Сетих се – той имаше днес рожден ден. Облякох се и отидох до кварталния супермаркет с колата. Тя запали на четвъртия път. Купих му бутилка червено сицилианско вино, кутия бонбони Рафаело и една книга. Предполагах, че отново ще се видим в някой от следващите дни с него. Докато шофирах с колата към дома си, мислех кое е по правилно: Да сложиш мръсното си тяло в чистата земя или обратното – да сложиш чистото си тяло в мръсната земя. Засмях се, сигурно нещо ми хлопа в главата... Прибрах се с три килограма портокали, кутия цигари и тъкмо влязох у дома, се сетих – забравих да си купя здравословен хляб. Какво пък толкова – ще изкарам и тази нощ без мъж и без хляб. Макар да съм толкова гладна(!)… и за едното, и за другото!...Събудих се; имах неприятно главоболие, което си отиде бавно след третата чаша кафе. Мобилният ми не спираше да звъни. „Какво става(!) – ядосах се, – всички ли се сещат за мен по едно и също време? Отмествам тежките завеси и поглеждам към морето: „Я, вали сняг!” Омръзна ми вече тази зима! Наближи обяд, облякох се, трябваше да изляза на въздух, за да разходя главоболието си. Колата запали от първия път – рекорд! Слязох до морето, взех си капучино от един автомат за напитки. Беше толкова пусто по брега – само аз, бурното море и един гларус, който обикаляше шашав като мен. Започнах да си събирам водорасли в една торбичка. Сега е зима, но на мен морето ми липсва. Слагам водораслите във ваната, после изсипвам половин пакет морска сол вътре и лягам. Сбогом болести, нищо не ме спохожда, нито грип нито бактерии. Телефонът ми отново звъни. Зачудих се, как го чух през ударите на морската вода. Беше Той!.. Отново краката ми се разтрепериха, мразя се за това. Питаше ме с дрезгав глас как съм. „Добре, – отговорих, – какво да кажа друго, че ме боли главата, предизвиках си мигрена, защото се боря със себе си. Защото дори сега в това студено време (пустите ми и хормони) не замръзвам. Правят си гавра с мен пущините. ТОЙ ми каза, ей… така, с равнодушен глас, че ще дойде у дома да пие кафе, да ме види. „Майчице, – чух как съзнанието ми извика – къде ти е маската?”. Трябва бързо да се прибирам, да подредя разхвърлените си дрехи и да запаля ароматна свещ, защото той не пуши, но аз си пафкам по петнайсет цигари на ден. Да, порок е, но какво толкова, не съм казала, че съм ангел. Той дойде; беше уморен от срещи и разговори за новия бизнес, който стартираше. Бях си купила красиви осветителни нови абажури за хола. Защо ли, не знам,  просто нещо трябваше да се промени около мен. Имах нужда от красота. Дойде и беше гладен. На микровълновата бях сготвила наденички с моркови. Поднесох му обяда си! Изяде си всичко като малко послушно дете... Мъжът, когото харесвах, беше нахранен. После отиде в другата стая, легна на леглото ми, отвори лаптопа си и започна да изпраща имейли – все още работеше. Каза ми: „Имам толкова много ангажименти, но исках да бъда и малко време с теб, затова, извини ме, трябва да поработя”. Оставих го, оправих масата, включих пералнята – намирах си домакински ангажименти. Стоях на разстояние от него, макар да усещах, че ме наблюдава през отворената врата. След час затворил лаптопа, дойде при мен в хола. Гледаше ме, стояхме в различните ъгли на голямата стая. Усмихваше ми се, после отвори външната врата и излезе. Когато се върна, носеше куфарче с инструменти. Беше решил да ми монтира новите абажури – не искаше да наемам елтехник; предпочете той да се справи. И успя без грешка. Помагах му, държах му стола например. Но всеки път, когато се доближах до него, дъхът ми застиваше. Гледах съвършените му ръце, които събуждаха фантазиите ми. „Гледах” сякаш не беше точната дума – изгубвах се в тях. Но само толкова, както казах и преди, аз не съм змия, която разваля чужди гнезда. Не съм! 
Тази нощ не можах да заспя. Въртях се в леглото си; комшиите ми от горния етаж бяха пияни и правеха бурен секс. Утре щяха да минат покрай мен, да се усмихнат доволни и да ме отминат. Заспах на разсъмване изтощена от мисли. Събуди ме звънецът от входната врата. Наметнах се с халат и отворих вратата. Беше Той; стоеше пред мен!.Толкова много се притесних, направо онемях – отместих тялото си от вратата и той влезе. Извиних се за вида си. „Ще го преживея” – отвърна Той! Изпратих го в хола, за да се преоблека и заключих вратата на спалнята си. Той никога не би влязъл, защо го направих,... не знам! Отново го нахраних с това, което намерих в хладилника. Подарих му подаръка. Той не изрече и думица, стана от стола, дойде при мен и ме сгуши в себе си. Нямахме нужда от думи. Стояхме така, усещахме ударите на сърцата си, после отстъпих назад; как успях, с каква сила отново не знам. Той си тръгна и това беше най-правилното решение и за двама ни. Затворих вратата на дома си и отново потънах сама в тишината. Бяхме се намерили с него преди месеци съвсем случайно. Той изпращаше имейл с пожелания, но… беше сгрешил получателя и това съобщение някак попадна при мен. Така започнахме някаква вяла в началото кореспонденция. След месец се срещнахме късно през нощта на един бряг, където се събираха само гарваните. Злокобно и страшно място на морския бряг за първа среща. Но…ние не сме от хората, които лесно се плашат, разбрахме го още докато си пишехме и споделяхме най-съкровените си тайни. В мига, когато се видяхме, се смяхме много, казахме си, че сме луди и тази лудост ни събра по толкова необикновен начин. Но…ние отдавна сме пораснали деца! До мен има човек, който ме обича, който е готов до последен дъх да остане с мен. До него има жена, майка да детето му, която е намерила любовта в негово лице и ще остане до последния си миг със него. 

На другия ден, рано сутринта, поех надалеко, където ме очакваше семейството ми, мястото, където живеех със съпруга и децата си. Нямаше скоро да се върна и Той го знаеше. Измина повече от месец; нито се бяхме виждали, нито чували. Усещах, че неговото присъствие ми липсва. Имах нужда да си споделя някои важни неща, които ми се случиха. Той би ми дал най-добрия съвет. Странно е как вярваш на човек, който познава само душата ти. През този ден някак неестествено краката ми трепереха, стомахът ме свиваше..Тъмните облаци вече се настаняваха по небето, когато мобилният ми телефон звънна. Беше Той. Определи ми среща след трийсет минути на върха на една планина. Бях на четиристотин километра от него. Той бе пропътувал разстоянието в този зимен ден, за да ме види. Срещнахме се на този брулен от ветрове връх, казахме си „Здравей!” Погледна ме…, очите му бяха тъжни, както никога до сега: 
— Върни се с мен...! – едва го чух да изрича. Замълчах! Вятърът отнесе думите му. Отстъпих крачки назад. Слязохме с колите си по прохода на планината, отидохме в гостилница с камина да вечеряме. Не можехме да се нагледаме един на друг; беше красиво и вълшебно, беше истинско. Беше усещане дълбоко, колкото хиляда целувки! След вечерята, когато излязохме навън, се бе спуснала гъста мъгла. Изпратих го до края на града, включихме аварийните светлини на автомобилите си и едновременно слязохме от тях. Тръгнахме един към друг, прегърнахме се така, че отново усетихме ударите на сърцата си. Само минута оставихме сплетени телата си. После отстъпихме и двамата назад. Тръгна си сам през мъглата. Защото така трябваше, защото отдавна бяхме пораснали! Но…, каквото и да се случеше от тук нататък, аз знаех, че от този миг, в който останах сама по средата на уличното платно, загледана в отдалечаващия се автомобил, вече не съм сама! Живеех в мислите на човек, който е готов да изслуша тайните ми, страховете, емоциите, без да ме съди, без да ме вини! Нужно бе само да ме прегърне, за да полетя. До мен стоеше създание, на което вярва сърцето и душата ми! Едно сбъркало получателя си съобщение – шега на съдбата ли беше това? Не знам, може би самата съдба се намесваше? Това се питам, докато отново слушам свадите на комшиите и бурния секс от горния етаж? Ставам и отмествам пухената си завивка.. Но ето – една мисъл ме кара да се усмихвам, една мисъл, която изпивам като чаша червено вино една мисъл, която ме буди нощем:Няма случайни срещи,няма случайни хора,няма случайности в градината от семена! Всичко е само съдба!