Едва се измъкна от ужасния лабиринт в центъра на града. Когато остави зад себе си бездушните рекламни светлини, навлезе в периферията. Почти тичаше, проклетият сакат крак го бавеше. Тесните изровени улици се опитваха да го объркат. Кривяха се в злобни усмивки оградите, а къщите се спотайваха в сенките, като напръскани с пестициди хлебарки. Номерата на дворните врати свенливо криеха цифрите си и само Бог, или песът с жълтата козина, който го следваше като призрак, можеха да помогнат на мъжа да намери къщата на хълма.
Днес бе работил много. Бе налепил сто и петдесет афиша, за което му платиха цели трийсет лева. Беше изморен, но доволен. Притискаше пълен найлонов плик към гърдите си. Напазарува от първия магазин, който видя, след като взе парите. И сега бързаше към тихото си убежище.
Най-накрая мъжът изкатери стръмната пътека, която сякаш се спускаше от небето. Спря за миг, пое си дъх и погледна зад себе си. Долу, в ниското, градът заспиваше след смазващия ден, за да се отдаде на нощните си кошмари. Стигна по стълбите до втория етаж на къщата. Кучето го изпревари предвидливо, изправи се на задни лапи и с предните натисна бравата. Отключената врата се отвори и двамата влязоха в полутъмния апартамент.
Беше почти полунощ, но барчето отдолу не спеше. Няколко клиенти мрачно пиеха мастика, потропваха с крака и мятаха в унес глави, в ритъма на новата кавър версия на националния химн, сътворена от Диджей Сандьо и фолк дивата Чинка. Сервитьорката лениво се прозя. Към устата ù се стрелнаха рой мушици. Тя сепнато тракна бели остри зъби и извади несесер. Преметна крак връз крак и запали цигара. Обходи с поглед пийналите мъже и без особено усърдие раздвижи пилата около анорексичните си нокти.
Откъм Дунав се понесе сподавен шепот на звезди – днес беше ден за къпане. Луната ги наглеждаше отегчено, завиждайки на слънцето, което отдавна спеше.
Над пода в хола се утаяваше хронична тютюнева смрад, идваща от заведението. Мразовитият въздух, нахлуващ през широко отворения прозорец, не успяваше да компенсира липсата на кислород. Мъжът остави покупките на масата. Бутилка водка, хляб и консерва „Чапи”. Потърси с очи нож за консервата, но не намери, затова отвори бутилката. Съсредоточено наля водка в чаена чаша. Кучето дръпна с лапи консервата, тя тупна на пода и то легна върху нея. Мъжът погледна жълтия си приятел, засмя се и отпи. Вкусът на питието го накара да се намръщи. Физиономията му доби вид на човек, току-що изпил чаша оцет. Първото отпиване беше като позабравен навик, малко колебливо, но с хъс. Кучето изхихика и загриза етикета.
Мъжът не погледна стенното огледало, нарочно седна на пода, с гръб към него. Разчисти отрупания с книги фотьойл и опъна крака върху избелялата дамаска. Жълтото куче се изтегна до навития на руло килим, проснат по средата между входната врата и изтърбушения диван. Единствената крушка на тавана пръскаше разсеяна светлина над главите им. Кабелът на чер телефон, омотан около единия крак на секцията, минаваше под килима, под фотьойла и се губеше някъде в коридора, където сигурно беше розетката. Мъжът вдигаше слушалката от време на време, за да провери дали има сигнал. Не помнеше откога никой не му се бе обаждал, но всеки месец си плащаше таксата. Между глътките се заслушваше. Според кучето - тревожно и с очакване. Телевизорът работеше с намален звук.
Компанията долу в барчето се бе разгорещила. Някой крещеше, че е българин и няма да търпи гавра с химна. Друг му кресна още по-силно да върви на майната си, и че ще даде десет лева, ако пуснат парчето отново. Скоро „гордата стара планина” се залюля в ритмите на техно и поп фолка, а клиентите възторжено заудряха с юмруци по масите.
- Веднъж гледах един филм – изненадващо заговори мъжът, без да изпуска от очи телефона. – Един тип реши да се самоубие.
Кучето погледна през прозореца. Небето бе слязло ниско над земята, а краищата му опираха в отсрещните хълмове. Уличните лампи примигваха с клепачи, откъм Дунав излезе мъгла и запълзя по задрямалите улици. То наостри уши, но не изпусна консервата.
- И тоя самоубиец, – поде разказа си мъжът – влезе в банята и се нагълта се с хапчета. Седем различни опаковки, представяш ли си. Седем.
Кучето кимна с глава, а той продължи:
- Изпи седем опаковки само с половин бутилка водка. Какъв човек!... Аз бих изпил цялата си инвалидна пенсия и пак нямаше да мога… Виждал ли си нещо подобно?
Кучето не отговори, сигурно не бе виждало. Но пък бе отлепило етикета на консервата и това го окуражаваше да продължи да дъвче ръба ù.
- После... – мъжът отпи – сряза кабела на телефона, направи примка и го върза за релсата на завесата в банята…
Съблече сакото си, сякаш не чувстваше мразовития въздух. Патриотичните песни отдолу долитаха все по-натрапчиво и досадно.
- Но къде ти… - доля си нова доза в чаената чаша. – Чудя се, как не се сети, че с неговите сто кила нищо няма да стане… Релсата се откърти и той бухна във ваната. Горкият!... Сигурно цял месец после е ходил със синини… Виж, ако беше я напълнил предварително… Но пък няма гаранция как щеше да падне, нали?... Нали?
Кучето отново кимна. Наистина, никаква гаранция.
- Защото, теоретично съществува шанс, падайки в пълната вана, да си удари главата в ръба, да загуби съзнание и да се удави. И пак щеше да направи каквото си е наумил. Но той явно не го бе взел предвид… Според мен, това самоубийците… не са съвсем в ред. Все ми се струва, че нещо в тях крещи, до последно крещи и се моли за живот… Нещо, което ги кара да правят такива грешки, като тази, с релсата в банята. Те хем искат да свършат със себе си, хем не искат. Четох някъде, че всеки самоубиец е правил поне пет неуспешни опита преди това. Пет опита!... Та това си е вече чист професионализъм… И защо не?... Среща те някой познат: „Какво работиш?” Самоубиец. „А, така ли, чудесно. А какво е заплащането, защото и аз съм безработен?”
Телефонът иззвъня. Мъжът грабна слушалката, лицето му се оживи, капчици пот избиха по челото му. Пое дъх, изпусна бавно и с тържествен глас запита:
- Ало?... Кого търсите?
Остана за миг заслушан в гласа отсреща, изтри се с опакото на ръката и отговори:
- Не, не е от тук… Не е от моя апартамент, господине… От барчето под мен е… Да… Кафене „Български патриот”се нарича… Да, точно там, под къщата на хълма… Не, господин полицай… инспектор де… Не мога да сляза и да им поискам да ви направят запис на Новия химн… Разбирам ви, но… Нямате ли някоя патрулка в района, да я изпратите?... Нямате… Всички са да охраняват изборите… Че те изборите са утре, защо ги охранявате посред нощ?... А-а, пазите избирателните секции… Разбирам… А защо не изпратите анонимника, който ви се е оплакал, че не може да заспи от шума?… А, ясно. Не бива да се използват информаторите за такива цели… Ясно, господине, разбирам, на драго сърце бих ви записал тоя, както го нарекохте, шедьовър, но си нямам приказка с тях… Да… Е, защо… Взаимосъседски отношения… Добре, щом настоявате. Всичко е заради кучето ми… Порода ли? Няма порода, но е добра душа. Само дето пикае върху барчето им… Съвсем сериозно! Преди седем години го намерих свито на покрива на цирка. Едва го свалих от там. Привличат го шарените чергила… Апропо, така и така сме се заговорили, може ли да ви попитам и аз нещо?... Благодаря… Още ли няма някаква вест от дъщеря ми, господин инспектор?... Преди три месеца… Да, да! Подадох молба, разбира се… Обявих я за изчезнала още тогава… Аха… Ясно… След изборите… Разбирам, претрупани сте… Да бе, да минат веднъж тия избори… Да, господине. Разбира се… Да живее България, разбира се!
Кучето запъхтяно бе изплезило език. От разранената му уста се проточваше тънка ивица алена слюнка. Между лапите му невъзмутимо лежеше нащърбената консерва. Мъжът остави слушалката. С блуждаещ поглед обходи стаята, търсейки нож. Опита се да разкопчае горното копче на ризата си, но не го намери. Стана още по-студено и кучето зиморничаво потръпна.
- Да минат веднъж изборите… Така каза човекът. Сега са им заети всички ресурси. Няма как да отделят хора за издирването на някаква си деветнайсетгодишна пикла. Имат си по-важна работа… Това избори, това Европейски тинтири-минтири, това Шенген… Всичко е по-важно…Ама и тя, намерила кога да изчезне. Преди избори не се изчезва. Изчезва се… Изчезва се… Можеш да изчезнеш по всяко друго време, разбра ли! Отдавна сме разграден двор, така че…
Кучето тактично си замълча и облиза предната си лапа. Лявата. С дясната натискаше към пода плячката си.
- Инак, бих му направил запис. Що да не му направя?... Мислиш ли, че тоя химн е написан от емигранти?... Тоя бе, новият химн… Тия, които са извън страната, биха ли настръхнали от гордост, ако чуят сегашния му вариант? Не вярвам… Те са зажаднели за българско… Тоя химн е измислен от хора, които не са помирисвали емигрантство и носталгия. Ш е д ь о в ъ р го нарече по телефона… И той бил човек, родолюбец и българин… И той душа носел, ама виждаш ли, службата му не му позволявала лично да си го поиска… Схвана ли каква е разликата? Инспекторът е свикнал с тукашната действителност, от която можеш да се отърсиш, само ако избягаш навън. Само там може да запазиш индивидуалност и родолюбие… И да сетиш какъв си. Само че кому си нужен тогава? А?... Там, навън, кой го ебе какъв ти е химнът и от какво трепва сърцето ти? Миеш им чиниите, чистиш им лайната и толкова. А тук нека пустее…
Последната му глътка бе бърза и ядна. По брадата му се стече струйка. Без да я забърсва, си наля отново. Лицето му бе придобило решителен вид.
- Ако всички избягаме, ще се затрием като народ. Ще се превърнем в номадите на 21 век. А тук ще се заселят китайци и индийци. Или извънземни. Чудно ми е как ще се казва държавата ни тогава?... И кому ще е нужен на празна плевня покрив… А и тия избори на всеки четири години… Човек тъкмо свикне с новите – хоп, сменят се управляващите, сменят се и правилата. Давай пак отначало. На всеки четири години… В кучешки, това би било… двайсет и осем, нали? Ако ги правеха на двайсет и осем години, хората щяха да имат време да посвикнат, пък и полицията щеше да има време да потърси дъщерята… Ами ако не му хареса на народа? Как се търпи толкова години? Хм... Не че сега, като се сменят толкова начесто, някой ги харесва… Ти не помниш, преди имаше един, дето ни управлява цели четирийсет…
Телефонът отново рязко иззвъня. Мъжът се сепна на половин дума и цял настръхна. Оправи с ръка косата си, потърси да закопчее копчето на ризата, вгледа се в апарата. Цялото му внимание бе отправено към старата бакелитова кутия, като че ли от това обаждане зависеше живота му. Пое дълбоко въздух, хвана слушалката и я вдигна. Долепи я до ухото си и накъсан от вълнение глас запита:
- Ало… Кой е?
Отсреща се чу скрибуцане, шум от течаща вода, някой някъде захлопна врата и един непознат глас каза на пресекулки:
- … one moment, please... Talk
След което връзката се срина. Кучето бе свило уши и с очи следеше как мъжът до него изведнъж побеля и остаря с десет години, смали се, ризата му стана широка. Челото му лъсна, големи мокри петна се появиха под мишницата и на гърба. Той стискаше като обезумял слушалката и крещеше:
- Ало… Ало… Калинче, ти ли си, татко?... Ало… Ало. Калинче…
Натисна няколко поредни пъти вилката, духна в слушалката, почука с пръст микрофона. Нищо. Ах, искаше. Колко много искаше да чуе оня слънчев детски глас, да чуе: ”Здравей, тате! Добре съм, много съм добре и извинявай, че така изчезнах…” Много го искаше, но човек не винаги получава това, което иска. Мъжът затвори.
- Видя ли?... – занарежда объркано, с пресипнал глас. - Обади се! А ти не вярваше… Казвах ти, че някой ден ще се обади. Знаех, че ще се обади… Линиите прекъснаха… Нищо, пак ще звънне. Ще видиш!
Кучето с жълтата козина кимна и потърка муцуна в ръката му. Мъжът прекара пръсти зад ушите му и го почеса.
- … Ама и тия отдолу са едни… - подхвана поуспокоено. - Ти поне ги знаеш. Да сляза, да ги замоля да ти претоплят тая консерва, ама… За всичко искат пари, а ние с теб… Ние с теб нямаме пари. Имахме, имахме двеста лева в картата, но… дъщерята изчезна с нея… Е, може пък да са ù трябвали… Сигурно са ù трябвали повече, отколкото на нас… Ти се ровиш по контейнерите, все пада нещо за хапване. България не е чак толкова обедняла, както се опитват да я изкарат медиите… Щом по варелите все още се намира храна… Днес мислех да заложа часовника на Сия, оня златния… От сватбата… Да беше тук, сигурно щеше да се разсърди, но я няма… Вече седем години я няма… Замина за Испания и забрави да се обади… Ти беше съвсем кутре тогава, не помниш… А може и да помниш, чувал съм, че кучетата помнят повече от слоновете. Или беше обратното?... Как беше?... Не ме поглеждай така с жълтото на окото си. Недей. Да не си мислиш, че искам да предизвикам… ъъъ… как му викаха… Етническа омраза… не… расова… ъъъ… А! Родова омраза. Или омраза на породите. Пфу… Не намирам точната дума, но ей Богу, няма такова нещо. Според мен всички живи същества на земята трябва да се обичат и да живеят в мир… Явно обаче, не така са мислили производителите на тая консерва в лапите ти… Я ми я дай… Дай ми я, ти казвам! Виж се, целият си в кръв… Като че ти си я клал тази крава…
Мъжът взе консервата и отново потърси с поглед нож. Сети се къде би могъл да намери, стана бавно и несигурно, олюля се. Тръгна с колеблива крачка към кухнята, като си мърмореше:
- Няма нож… Защо го няма ножа?... Помня какво съм разпродал. Ножа не съм… За килима утре трябва да дойдат… Няма ми ножа. В къщата на самоубийците не трябва да има ножове и въжета, аз не съм самоубиец…
Кучето ентусиазирано го последва. В мизерната кухня имаше шкаф и мивка с една чиния в нея. Две тенджери и тиган, отдавна прашасали и обвити в паяжини, седяха на умивалника. Чекмеджето на шкафа се плезеше полуотворено, а отвътре надничаха няколко бирени капачки, две вилици и изгорял контакт. Нож нямаше. Мъжът разочаровано се огледа, почеса се по главата, обърна се към кучето:
- Хм… Няма… Ела да видим в банята.
Надзърна през открехнатата врата, погледът му пробяга по захабения фаянс, пожълтялото биде и празната вана. Притвори за миг очи, стори му се, че чува шум от течаща вода, замириса му на шампоан. Зърна голото тяло на жена си. Ваната бе пълна, а прекрасните ù пръсти разнасяха пяна по гърдите ù…
- Ех, Сия…
Обърна се и излезе. Дългият работен ден и обиколката на апартамента съвсем изтощиха болния му крак. Свлече се обезсилен на пода. Подухна и през прозореца влетяха няколко снежинки. Жълтото куче не им обърна внимание, то следеше нащърбената консерва в ръцете му. Мъжът я остави. То я притегли с лапи, легна до него и продължи да я дъвче.
- Заваля... Точно преди изборите… Сняг заваля. Сега светът ще побелее. Мама казваше, че щом завали, душите на хората се пречистват. Това е хубав знак! Бялото е нежно и красиво. Като кажа думата „сняг” и се сещам все за хубави неща… За бялата престилка на мама, за сватбената рокля на Сия, за повитото в бели пелени бебе… И ми става едно такова усмихнато, весело… Защото знам и калта каква е на цвят… Мръсна и черна… А това сега, сняг за изборите, кажи – не е ли чудесно?... Не е ли чудо?... Ех, какво сладко бебе беше Калинчето!
Жълтото куче изведнъж скочи на крака. Обиколи стаята, като нетърпеливо душеше по ъглите. Изглеждаше напрегнато и припряно.
- Е, не! Не точно сега. Не…
Животното го изгледа с умните си очи. След това бързо излезе на терасата, стъпи на обърнатия леген за пране и скочи през парапета. Отдолу се чуха викове, настъпи кратка суматоха. Някой бясно изпсува, чу се трясък на счупена чаша. Сервитьорката истерично извика:
- Иванов!... Помиярът ти пак се изпика върху сенника. Разхождай го това куче бе, мамка му!
Мъжът се усмихна. Забавляваха го навиците на жълтия му приятел. Скоро входната врата се отвори, кучето влезе и легна в нозете му. Сви се на кълбо и започна да облизва слабините си.
- Едно не те научих – да затваряш след себе си.
Стана течение и вратата с трясък се захлопна. Кучето продължаваше с невинната си занимавка, водката в бутилката бе на привършване. Мъжът вдигна слушалката на телефона, за да се увери, че има сигнал.
- Да не мислиш, че всичките пари от днес съм похарчил? Не съм. Водката и твоята консерва само. Оставих да си платим тока. И… телефона.
Кимна към безмълвния апарат. После се изправи и някак със страх застана пред стенното огледало. От там го гледаше мъж с измъчен и трескав поглед. Мъж, с усукана вратовръзка, тридневна брада и измачкана като шушляк риза. Яката ù изглеждаше по-корава от острието на тесла. Опасно стърчаха краищата ù около врата му, копчетата ужасени се бяха разбягали. Единственото, което бе имало смелостта да остане, беше ниско долу, над колана на панталона. Хрумна му, че това може да е същият оня веселяк, който разказваше за самоубиеца, опитал да се обеси, след като изпил всичко от аптечката, после да се удави във ваната си, при това без да я пълни. Същият, чието куче редовно пикаеше върху сенника на кафене „Български патриот”?
Снегът бе покрил вече града, околните хълмове, улиците. В барчето отдолу празникът продължаваше. Кучето завърши тоалета си и отново притегли с лапи нагризаната кутия. И тогава му се стори, че нещо не е наред. Неговият приятел, мъжът, бе полегнал тихо до стената, срещу огледалото. Бе притворил очи, лицето му бе странно спокойно и въпреки нахлуващия през прозореца студ, ризата му бе разкопчана. Снежинки се завихряха над посивялата му глава, увисваха за миг и после, сякаш учудени от безразличието му, кацаха кротко. Кучето заряза консервата и допълзя до заспалото лице. Побутна го с муцуна, близна влагата под очите му.
Дикторът от телевизора се пробуди и зачете новините. Вчерашните новини. Гласът му се чуваше ясно и отчетливо, като на човек, чиято уста до скоро е била запушена. Накрая съобщи, че утре е големият ден.
Не умееше да проследява хронологията на събитията кучето с жълтата козина. Не знаеше, че вчера този мъж излезе да си търси работа за последен път, купи му храна за последен път и остави цели пет лева бакшиш на момичето в супермаркета. За пръв път. Последно го видя да разговаря с човека в стенното огледало. Много пъти го бе виждало, но не подозираше, че този ще е последния. То също вярваше, че човекът в огледалото не е стопанинът му. Беше му разказвал живота си. Беше имал хубава младост, беше срещнал любовта, беше създал семейство, дете. Спрял до тук, защото не знаел какво следва. Никой не го бил научил. Нищо не било както преди. Не знаел кое му е в повече и как да изхвърли ненужното. Всичко било ново и странно. Но разбрал, че не е внимавал в уроците на живота, когато Сия го напуснала. Била решила, че ù трябва ново начало. А детето… Къде всъщност беше детето му? Със сигурност знаеше, че го има и го е искал. Че го е посрещнал в родилното, целувал е малките му ръчички, наблюдавал го е как расте, радвал се е на първите му стъпки, на първите му думи… И до тук. Много преди вчера бе разбрал, че е объркан в собствените си представи и любовта си към него. Не се криеше зад максимата, че няма научен баща. Той не знаеше дали ще се научи да бъде такъв и колко века ще са му нужни. Когато го окраде и избяга, се запита, дали не бе опитвал достатъчно настойчиво? Или се бе престарал в опитите си за съвършенство?... Кой може да каже?
Този човек бе работил здраво. Докато можеше. Бе създал повече, отколкото мнозина бяха унищожили. Но някъде по пътя се бе загубил. По пътя между мечтите си и постигането им. Не бе усетил как илюзиите му се превръщат в грозна реалност, толкова упорито се бе опитвал да я избегне… Този човек. Същият, чиито замръзнали сълзи сега кучето се опитваше да стопли с дъха си, надявайки се да го събуди. Надявайки се, че ще потрепне, ще отвори очи. Че ще го потупа по врата и ще му отвори проклетата кутия „Чапи”. А то, жълтото куче, беше готово да му помогне да се изправи, да се отръска от нерадостните мисли, да се облече, да се избръсне, да го изпрати на работа. Да го чака, да го посрещне и да се грижи за него.
Този човек. А не мъжът с празната бутилка. Не мъжът с вонящ последен дъх, който не успя да изпусне, защото се бе превърнал на ледена буца в гърлото му. Мъжът с измачканата като шушляк риза, чиято яка би срязала свински бут без усилие. Не този мъж. Той умря до телефона в очакване да звънне някой. Дъщеря му може би. Умря до мълчаливия телефон. До онемелия без причина телефон.
***
Сутринта, криволичеща пъртина, проправена от ръцете и краката на пияниците-родолюбци, излизаше от барчето и пресичаше пространството между хълмовете. Пияниците-родолюбци бяха напуснали огнището на свободолюбивия дух с прегракнали гърла и празни джобове. Бяха се отправили към предизборните секции след дългата и задушевна нощ за размисъл. Барманът бе забил глава на барплота, между мръсните чаши. Сервитьорката изброи бакшиша и се прозя. После със съжаление разгледа похабените си нокти. Изведнъж се сети защо ù бе толкова нервно последните няколко часа. Телефонът над главата ù не спираше да звъни. Между прекъсванията се чуваше ужасяващия вой на жълтото куче. Излезе пред заведението, вдигна глава срещу терасата и се развика:
- Иванов! Ей, нещастник!... Дяволите да те вземат!... Мамицата ти мръсна! Ей, Иванов! Не се прави, че не чуваш, глупав пияница! Сакат изрод!... Що не вземете да пукнете и ти, и мръсния ти помияр, че една нощ да изкарам спокойно!... А!? Айде вдигни го тоя телефон, бе! Айде, бе!... Ей, Иванов! Ако си пукнал вече, поне изключи шибаното дрънкало, че и умрелите ще събуди, бе…
Телефоните са виновни! Дяволските шибани телефони! Мамка им! Мамка им!
Мамка им!
Р. Романов
© Румен Всички права запазени
Обичам разказите ти!