Една нелепа случайност ме накара, да премисля целият си живот, да изкатеря отново върховете, където блестеше слънцето, да сляза в дълбокото и да пия от извора на началото. Пътувах във влака, сама в купето и тъкмо се радвах на спокойствието и на красотата, която съзерцаваха очите ми, на отсрещната седалка се настаниха момче и момиче, окрилени от любовта, Момичето се беше сгушило в прегръдките му, сякаш разцъфнала роза, в покоя на слънцето.
Когато ги гледах, ненадейно се пренесох, в един слънчев ден на малък град, където го срещнах, за първи път. Ученичка бях, а той завършваше медицина. С осанка красива и големи очи, потъна веднага в сърцето ми, но не знаех нищо за него, дори името му. Приближи се до мен, като слънчев лъч и опари завинаги душата ми. „Казвам се Йордан и ще ми бъде приятно, ако узная твоето име, за няколко дена съм в града, ако нямаш нищо напротив, можем, да изгледаме някой и друг филм“ и се усмихна с такава усмивка, която и до ден днешен ме изгаря.
Подадох ръката си, каза ...