16.04.2010 г., 16:07 ч.

Великата битка при прохода "Средна врата" 

  Проза » Разкази
672 0 0
4 мин за четене

   Много битки е преживяло човечеството в своята многохилядна кървава история. Някои велики, други позорни. Някои с много жертви, други проведени без да се пролее нито една капка кръв. Някои, за които споменът се е предавал през много поколения и други, които са били забравени отдавна. Много велики воини са записвали със златни знаци имената си в летописите, но много повече са тези, чиито имена са потънали безвъзвратно в историческите извори и техните дела не са станали достояние за хората.

Аз, един обикновен писар на държавна служба, през целият си досегашен живот живях правдиво, за което бях възнаграден богато. От пясъците на времето успях с много късмет да изровя и спася тази история, история за велика битка и велик герой, за кръв, чест и позор. И се надявам, че вие, които ще прочетете тези редове, ще имате полза от тях и ще съживите тези събития, предавайки ги на вашите синове, дъщери и внуци, за да пребъдат те през вековете.

И така, нека да започвам: Живял преди много време един велик воин...

 

Той стоеше изправен и напрегнато се взираше в далечината. Всичките му сетива бяха напрегнати до крайност, въпреки че външно се опитваше да не го показва. Искаше останалите да виждат на лицето му само решителност и сила. Но някаква необяснима тревога беше обзела отвътре цялото му същество. Трябваше на всяка цена да спечели битката за прохода "Средна врата". Струваше му се, че това е последният му шанс. Последната му надежда. Ето - нещо като че ли се появи в далечината. Някакво далечно боботене и тътен. Редиците край него се раздвижиха - потръпнаха и нещо като тих стон се изтръгна от много гърла. Той се огледа. Опита се да достигне с поглед своите бойни другари, но това беше невъзможно - те трябваше да се преборят за другите два прохода. Надяваше се да успеят. Надяваше се и неговите ръце и крака да се изпълнят с достатъчно сили, за да успее да удържи неистовия напор на безумните тълпи. Още малко! Сърцето биеше задъхано в главата му. Той се огледа - в очите на всички бойци наоколо прочете решителност и готовност за победа на всяка цена. На всяка цена! Две секунди! Победа или смърт. Една секунда! Той стисна по-здраво оръжието си, пое си дъх и напрегна мускули. Сега!!! Воините се хвърлиха един към друг. Сблъскаха се тела и диви викове. Изведнъж всякакви бойни редици и тактики изчезнаха. Настана едно страховито меле, в което почти не можеше да се разбере кой с кого се бие. Всеки имаше само една мисъл - да се пребори с колкото се може повече противници и да оцелее в окото на урагана. Вече действаше само първичният инстинкт за самосъхранение. Въздухът почти веднага се изпълни с мирис на кръв и бойните викове се смениха с жални писъци и стонове. Но той не виждаше нищо край себе си. Само удряше, блъскаше, риташе… Оръжието му отдавна се бе строшило, но той продължаваше упорито да си пробива път напред, през телата на вражите войски, неусещайки ударите, които получаваше. Още малко! Още съвсем малко! Той влезе в прохода. Победа! Той успя! Спечели битката за прохода "Средна врата". Великият воин погледна надолу, където битката все още продължаваше, макар и вече да затихваше. В този миг  прозвуча сигнал. Той най-после успя да си поеме дъх и пулсът му бавно започна да се нормализира, а юмруците му се отпуснаха. Днешното изпитание беше приключило.

 

В следващият момент средната врата на автобуса се затвори и машината потегли с тягостно скърцане. Той - един обикновен пенсионер, велик воин от крайния квартал - беше спечелил още една битка с градския транспорт и озлобените свои сънародници. Но не всички бяха имали неговия късмет. Той с тъга наблюдаваше през прозореца отдалечаващите се тела на неговите приятели, проснати на кървавия тротоар. Скоро щеше да пристигне линейката. Той въздъхна дълбоко. Тъжно отчаяние беше стиснало гърлото и сърцето му. Приятелите му бяха паднали в неравната битка и той се питаше кога и дали отново ще може да ги види. А той самият беше оцелял. Беше спечелил още един ден, още една малка глътка въздух сред океана на живота. Но докога щеше да продължава да оцелява по този начин? Силите все повече го напускаха и той ставаше все по-стар и немощен. Рано или късно и неговият късмет щеше да го напусне. Вече беше много уморен. Може би утрешният ден щеше да е последен за него. Може би още следващата битка щеше да бъде загубена за него. Може би…

 

Copyright AdrianBantchev 2002-2010

© Адриан Банчев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??