Вера
Приближих се да погледам през прозореца. Навън есенните листа играеха своето ветрено хоро сред торнадо от пъстри цветове. Голите клони плахо се люшкаха, а небето сивееше мрачно. Започна да вали.
Отместих очи от пейзажа и отново проучих помещението: белите мухлясали стени, старата апаратура, дървеното шкафче и прозаичното болнично легло в ъгъла. Вера лежеше в него.
Толкова спокойна. Толкова красива. Дългите ù коси меко се разстилаха по възглавницата. Нощницата, която ù бяха дали, беше възголяма за подобно слабичко и крехко тяло. Въпреки това, от нея струеше будистка хармония. Гледаше съсредоточено в някаква точка в пространството. Устните ù бавно помръднаха.
- Знаеше, нали? – изрече глухо без да ме гледа.
Приближих се към нея. Ръцете ù бяха смирено скръстени върху тънкия чаршаф.
- Да – отвърнах механично. Никога не можех да се наситя на тези буйни пламъчета в сините ù очи. Неугасващи факли в нощта...
- Аз съм виновна – тя поде. – Трябваше да ти призная още в началото. Как съм могла да си помисля, че ще бъда най-доброто за теб?
- Моля те, не се самообвинявай. Аз винаги съм те обичал.
Вера най-накрая ме погледна. По лицето ù премина сянка на тъга. Или може би беше съжаление?
- Аз също – тонът ù продължаваше да е все така равен. Измина минута, прекарана в мълчание. – Ти видя как болестта ме изцеждаше с всяка година и сега не остана нищо у мен. Погледни ме – аз съм жена без бъдеще, един жив труп. Празна, сразена и неспособна да избягам от съдбата си. Сигурно за теб съм повече от бреме. – Тя направи пауза. – Евтаназията е вече единственият ми блян. Вечен сън за душата ми. Бягство от болката и страданието – Изрече думата евтаназия с уплах и страхопочитание.
Една сълза се отрони и капна върху прашните пожълтели завивки.
Хванах нежно ръката ù и я погалих. Беше студена.
- Аз също нямам бъдеще – казах мрачно, – защото любовта ми към теб винаги е била двигателят на моя свят. И двамата ще бъдем погубени от живота.
Вера се пресегна към шкафчето и взе стръкчето незабравки, което вчера ù бях донесъл. Любимото ù цвете. Изведнъж нещо дълбоко в очите ù пламна, лицето ù сякаш се огря от внезапна радост. Малка усмивка се появи на устните. Имаше нещо тайнствено и магическо в този момент.
Тя надигна бавно глава и изрече чувствено:
- Грешиш! Това е просто началото. Много по-добро начало. И пак ще съм до теб...
Развълнуван от тези думи, аз се разплаках и я прегърнах. Тялото ù почти не се усещаше.
Лекарят влезе, кимна отсечено и промълви хладно:
- Две минути – след това излезе.
Наведох се и я целунах.
- Не забравяй, пак ще съм с теб – щастливо прошепна тя. Подаде ми стръкчето. – Вземи го, моля те.
Направих го. Погледнах я за последно и напуснах стаята.
Беше спряло да вали.
* * *
Незабравките никога не увехнаха. В техните венчелистчета винаги съзирах нещо много познато.
© Филип Всички права запазени