Видях снимката ù в едно списание. Още тогава ми хареса. Лицето ù бе в сянка, но овалът му, красиво отметнатата глава, пилеещите се като водопад коси, ме впечатлиха. Не знаех нито коя е, нито откъде е, но загадъчността ù ми напомняше за някого, за нещо, може би за сън, изпълнен с копнежи, част от фантазиите ми.
Мислех, че съм я забравил, докато един ден съвсем случайно, отново видях фотографията ù на една изложба. Беше снимана при залез, в контражур, което я правеше още по-красива. Прекрасен силует на фона на огромното огнено кълбо, потъващо в Дунав. Познах и мястото на снимката - речна гара, под часовника. Стрелките му сочеха деветнадесет и тридесет и четири.
Заинтересувах се, защото вестникът, за който работех, си търсеше рекламно лице; стори ми се подходяща. А и бях любопитен толкова ли е всъщност красива, колкото силуетът ù. И май, не исках да призная и пред себе си, бях задочно влюбен в един лик, винаги оставащ в сянка.
Познат фотограф ми каза, че може би живее в района. Засечена с ...