Баба Велика си седеше кротко под старата ябълка до оградата. Имаше видимост към улицата и не пропускаше кой от къде идва и къде отива. От време на време – когато не беше на ясно, високо и откровено питаше. Получаваше отговор, който я успокояваше. Или не получаваше. Това вече не я тревожеше. Майското слънце напичаше гърба й. Дебелият вълнен елек й топлеше хубаво, но тя усещаше и другата топлина – лятото напираше и баба Велика беше доволна, че ще му се порадва и тази година. Взе да задрямва, но не й се ставаше да си влезе в къщи. И тъкмо по това време край нея мина русокосата Елена – Радината внучка, която тия дни щеше да прави бал.
- Бабо, добър ден. Добре ли ти е на слънце? – попита момичето.
- Добре ми е, мале. Ти купи ли си роклята? И там – каквото си знаете?
- Всичко ми е готово - поспря се Елена. – Днес си купих и бижутата. Ще си сложа сребърни неща - сега са модерни.
Момичето отмина надолу по улицата, а баба Велика се замисли. “Сребърните били модерни – какво друго да каже, като с ...