Бях в осмия месец, тежах колкото кит и краката ми бяха отекли като корабни диреци, а имах среща в една кантора. На паркинга нямаше места, а идеята да вървя пеша повече от няколко метра ме ужасяваше, затова най-нахално си паркирах неправилно с мисълта, че никой няма да посмее да вдигне скъпа кола. Когато излязох от срещата обаче видях задницата на паяка, който тъкмо я отнасяше. Въздъхнах и следвайки указанията в сутрешния си хороскоп за позитивна нагласа философски реших, че просто не ми е ден. Тъкмо звънях за такси, когато една кола спря до мен, задното стъкло се спусна и Драшев ми се ухили:
– Да те закарам? Видях, че колата ти се вози на паяка.
– Не, благодаря.
– Хайде ела, трябва да говорим за нещо, а ти не ми вдигаш и упорито се криеш от мен.
– Няма за какво да говорим.
– Стига Александра, трябва да говорим за нещо сериозно. Нещо, което засяга теб и – посочи корема ми – него.
Не отговорих нищо и той слезе от колата и ми посочи отворената врата:
– Хайде, качи се, ще те закарам за къд ...