ВИНА
Срещнах я някъде през късната пролет или в началото на лятото. Беше облечена в хубава, проста, стегната бяла рокля с червено коланче на кръста. Нямаше ръкави, нежен загар превръщаше в карамелен сладкиш голите й рамене. Красива беше, стройна. Носеше сандали, а ноктите на краката й бяха като бисери. Сладурана. Казваше се Вина.
- Браво... браво на теб! – Не можах да се сдържа, признавам си. Много я харесвам. Има блещукащи светли очи – така и не можах да запомня дали бяха сини, зелени или пъстри; понякога проблясваха като вълни на слънцето. Иде ти да се гмурнеш в погледа й и да стоиш там поне една вечност. – Много си хубава!
Така казах. Тя се зарадва.
- Трябва да те почерпя. Много си мил.
Не, не съм мил. Дебел съм и остарявам. Обаче не съм сляп и вероятно затова изглеждам мил. Пък и да си откровен, понякога е проява на милост. Или на милосърдие.
Не може да стоим така на тротоара. Беше събота, още от сутринта слънцето припичаше. Искам да я заведа някъде, да се гмурна в нея и така да се ...