— Кой се осмелява да произнася името ми? — с ехо гласът се разнесе из галериите на пещерата.
Нисичкият, пълничък и плешив Сергей чак сега установи, че е редно малко да се страхува. Ех, навремето маминка му дума, първо да мисли, после да действа, ама той така и така почти никога не мислеше и още по-малко действаше, та сега ли се сети за стари съвети.
— Господарю, аз Ви пробудих… — с треперещи колене, тихо и почти на себе си отговори. — Иван Ви бе запратил във вековен сън…
— Изпратил ме, ба — пълни глупости. Глупакът се опита да ме убие, но забрави, че името ми говори само за себе си. Кой си ти?
— Сергей, Господарю.
От тъмната пролука се показа дълга и изпита фигура. Ако допреди малко Сергей изправи всичките си косми (но не това място, за което си мислите), то вече и гащите му изотзад се затоплиха (точно от това, за което си мислите).
— Господарю, носи се легенда, че ще изпълните желанията, на тоя дето Ви спаси…
— Аз да не съм ти златната рибка? Какви желания те гонят, пък тебе?
Сергей се почеса по носа, от вътрешната му страна. Стар навик, проявяващ се винаги, когато се опитва да разсъждава.
— Господарю, Вие спите от стотици години, аз Ви събудих, защо да не ми изпълните едно-две желанийца?…
— Стотици години? Та това е сън за разкрасяване… — рече кокалестото създание, с мазна черна коса и кожа крещяща: „Имам спешна нужда от «Лептен»!“ — Нека не изпадаме в подробности. Кажи, каква ти е болката, може пък и да се съглася на сделка.
— Нямам си любима… ъъъ, тъй де, любима винаги мога да си имам, ама аз не съм ничий любим. Вярно, че не точно Вие имате богат опит…
— Нима се опитваш да ме обидиш, ти човешки червею!
— Ами, не, ама всички знаем легендата за несполучливата Ви връзка с Василиса Прекрасна.
— С тая дебела крава? Добре че Иванушка Дурак ме отърва!
— Да, Господарю, браво на Ваня. Ама какво ще правим с моя проблем?
— Първо на първо, сега имам недовършена работа с мръсницата Василиса и рогопоставителят Иван… Помогни ми и аз ще помогна на теб!
— Е, те отдавна са се споминали… Обаче, може да потърсим в нета за наследници. Все пак намерих Вас, що да не намеря и потомците на Василиса и Иван?
Кашчей кимна отсечено, а Сергей, вече по-спокоен, извади палеца от ноздрата си.
* * *
— Това е моята квартира, Господарю. Имам само една стая и за това трябва да се установите на дивана… е, той е пред телевизора, така че няма да Ви е скучно.
— А каруцата ти, как каза, че се нарича?
— Автомобил, Господарю. Вече почти всички имат такова чудо, ама моето не е от най-скъпите. Нямам много пари и за това жените хич не ми обръщат внимание.
— Така като те гледам, парите са ти най-малкия проблем!
Сегрей сви дебелите си устни, та устата му заприлича на онази част от кокошата… да — същата. Въпреки всичко не каза нищо, сега имаше по-важна работа за вършене…
Два часа по-късно, над главата на Сергей светна лампа — дълго рови из „Яндекс“, но най-накрая ги откри. Преките наследници на Василиса Прекрасна и Иванушка Дурак.
— Господарю…
— Шшшт, гледам три сериала наведнъж, ще ми развалиш концентрацията — сложи пръст на устните си Кашчей. Леле, какъв дълъг нокът — помисли си Сергей — ей с такова оръдие, какви ли висини можеха да се достигнат…
— Господарю, важно е, намерих…
— Тихо, бе! Есмералда разбра, че е богата наследница, дъщерята на отдавна изчезнал земевладелец, а лошата Кроела ще остане с пръст в уста. На всичкото отгоре, се оказа, че ратаят от другия сериал е син на президента, а злият му брат близнак си получи заслуженото. А пък, това направо не го очаквах, Касандра всъщност е внучката на някакъв индустриален магнат, а гадняра, дето иска да я прецака, всъщност е бил ударен по главата и получил амнезия, но като си върнал паметта разбрал, че е свестен тип.
След около час Кашчей най-накрая се успокои. През рекламната пауза, Сергей трябваше да изстреля информацията, която старателно бе събрал, преди теле играта да стартира.
— Хубавата новина е, че утре вечер и двамата ще са на откриването на дискотека „Оргазъм“.
— И от къде разбра, че ще са там?
— Ами, тагнали са се в „Одноклассники“…
— Къде? Не, не, не искам да знам. Ами и ние ще присъстваме, тогава. Ще видят те, какво е да се опитват да прецакат Кашчей Безсмъртни. Само че ще тръгнем, след „Докато всички актьори не измрат“… всъщност, не, след: „И без рейтинг пак ще се снима“. Мога да пропусна „Жената на брата на баща ми“, защото ще има маратон събота и неделя и ще повторят всички серии от изтеклата седмица… Ай стига, бе! Виж, подариха на Леонид Якубович1 небостъргач…
* * *
С уверена стъпка пристъпиха прага на шумното заведение. Кашчей, естествено, се беше старателно издокарал: Черен панталон, лъснати нови чепици и искрящо розова риза с паети. Косата гелосана назад, та да не се белеят голите петна по черепа. Една обичка с кръстче се люлееше на дясното ухо, а огромен златен пръстен искреше на лявото кутре.
Сергей, който вече окончателно фалира, си бе обул най-новите петгодишни дънки; маратонките, с дупки само по подметките; ризата от бала, все още носеща аромата на одеколон, подарък от баба за завършването на основното образование.
На бара, Кашчей арогантно поръча „Силата на Маря Моревна“, но разбирайки, че никой не е чувал за подобна напитка, се разгневи. Бръчките му се умножиха, ноздрите разшириха, очите заплашително се присвиха. На бармана това не му направи впечатление и с цялата си наглост попита „чичката“ ще иска ли нещо или — не, щото имало и други клиенти. Кашчей заръча най-скъпата водка и барманът, ухилен до уши, постави чашата пред мага с едно благозвучно: „Заповядайте, господине!“.
Сергей помоли своя господар, да го почерпи, че и копейка вече не виреела в скъсания заден джоб. Стипцата му купи най-евтината бира и заповяда да му стигне до края на вечерта.
Сега остана да изпълнят плана… а планът беше прост: Запознават потомците, те естествено се влюбват лудо, после Кашчей краде Василиса, затваря я в най-високата кула, на края на света и когато Ваня намери своята изгора, ще влезе в най-лютата битка…
* * *
— И как ще ги срещнем?…
— Сега ще оправя работата! Ей ти, намери ни маса!
— Виж сега, тук всичко става с предварителна резервация. Откриването на сезона, нали се сещаш! Стой си на бара и не ми пречи да работя! — изрепчи се разголена сервитьорка.
— Толкова стига ли?
— Господине, за Ваше щастие, ей там има маса — с меден гласец момичето ги поведе до сепарето, където все още седяха Иван (млад момък, силен, напет, с усмивка, засенчваща слънцето и луната) и компания.
С три думи Дурак и Сие бяха изритани от алчния персонал, а мястото се освободи за Крачун и Малчо. В първия момент Иван злобно измери с поглед натрапниците, но явно размисли, окопити се и седна неканен до бившия си бъдещ враг:
— Аз съм Иван, Вие как се казвате?
— Кашчей…
— Какво красиво име. Някой казвал ли Ви е, че имате удивителни сиви очи. Мога да потъна в тях…
— Ъъъ?
— И какъв глас, това ехо направо ме опиянява. Честна дума, не съм чувал никога подобен тембър. Оооо, този пръстен с камъни Сваровски ли е?
— Така каза продавачката…
— Прекрасна изработка, струва не малко пари. Но на Вас Ви отива… я по-добре направо на „ти“. Красавчик си ми ти, драги…
Пред масата от нищото се появи Прекрасна (големи гърди и големи очи, дълги коси и дълги крака… накратко, точно от приказките излязла) чувствено кършейки снага. Ала вместо Иван да изплези език по въртящото се женско дупе, той галеше бедрото, на видимо уплашения Кашчей. Самата Василиса, крайно раздразнена, спря да друса пищна гръд и лисна скъпото си шампанско право в лицето на красивия юнак.
— Ама, парцал, хо̀ди другаде. Не виждаш ли, че това е човек с вкус, не е за такива отрепки като тебе! — развика се Иван.
— Педал такъв, право в кенефа да заработиш за депилация, че пак ти растат мустаци!
— А пък ти беж на ъгъла, да изкараш за нови цици, че тия нещо са се разместили…
Кашчей гледа… слуша… силно стисна своя съратник за ръката:
— Да бягаме, докато е време!
* * *
— Не те ли е срам да си оставяш така чорапите насред хола, Безсмъртни? Не съм ти чистачка, а съквартирант. Вдигни си задника от дивана и измий чиниите!
От три месеца живееха заедно и Сергей, без да е женен, най-накрая разбра вицовете за проклетите тъщи.
— Човеко, остави ме намира. Точно сега по ОРТ дават „Федерален съдия“. Разглеждат случай, как един по погрешка изнасилил деветдесет годишна баба… ама отказал да повтори, та сега жената си търси правата.
Сергей се видя отстрани как от ушите му излиза пара. Ядно изгрухтя, взе старото палто и затръшна вратата след себе си.
Дълго вървя из студените улици, оплаквайки нещастията си. Само алкохолът можеше да му помогне да забрави за Безсмъртни, за Иван, за Василиса… за вечния Леонид Якубович.
Стигна до денонощния магазин и замечтано се загледа в лъскавата витрина. Да имаше някоя рубла веднага щеше да си вземе домашнярка, тая дето я криеха в задната стаичка, а после в блажена тишина да се натряска като свиня.
— Искате ли да Ви почерпя? — женица, облечена добре, миришеща добре и със скъпа водка в ръка, отправи влажния си питащ поглед, с толкова надежда в него, че да ти домилее чак. Ако кучетата по приютите имаха същите изражения…
— Аз, ами… — погледна жената, погледна водката, пак жената, пак водката… жената, водката, жената, водката, жената, водката, водката… ВОДКАТА!
Тъй като Сергей от месеци не бе правил разкрасителните си процедури, сега представляваше следната картинка: маратонките с два номера по-големи (по естествени причини); над рехаво мустаче два косъма от лявата ноздра се поклащаха в такт с вятъра, а още два подобни бяха израсли на лъскавото теме.
Въпреки, че се бе занемарил, как да се сравни със съществото пред себе си. Да, тя определено притежаваше големи гърди… чак до коленете. Зъбите, почти всички по местата си, сивееха в кривата си подредба. Червена коса се виеше на три сплъстени кичура, не успявайки да прикриат кръглото като гюле лице. Веждите оскубани… до голо. Ръце толкова обемни, че ако падне от самолет и ги разпери, може да полети…
Ала водката, ех, водката!
— Аз, ами… — „плюх-плюх“ върху дланите, приглади двата си щръкнали косъма и събра кураж: — Да, искам!
Щастлива и доволна, жената го поведе към дома си. Живеела наблизо, каза, името ѝ било, Оля… и такива неща. Ала Сергей не я слуша. Набираше мъжество, за туй дето трябваше да стори по-късно, че да отплати пиячката, която пък ще му помогне да запрати Кашчей в забвение…
Първата бутилка водка свърши, извади се втора… трета… Оля предупреди, че пета няма:
— Наздраве!
— Ами… — „плюх-плюх“ Сергей отново приглади двата косъма. Погледна плахо и скромно отвърна: — Наздраве!
— К’во я плюнчиш тая гола тиква?
— Ами, какво да ти кажа? Животът ми в момента е трагедия. Нямам си жена, нито деца, никакви пари. Апартаментът ми е мръсен, работата мизерна. На всичкото отгоре маг на хиляди години ми пили нервите: Постоянно мрънка, че за нищо не ставам, или ми разправя за сериалите дето гледа, или за предаванията, които следи… а ако не го слушам се цупи, че не му обръщам внимание. Не работи, само яде, пие и лае. Съсипва здравето ми, а за да се отърва от него, трябва да преобърна цялата земя, през море и океан, да намеря самотен остров. На тоя остров да открия вековен дъб, от корените да изровя сандък, от сандъка да догоня изскочилия заек, от заека да извлека патица, дето ще снесе яйце, което трябва да строша и вътре да намеря игла, на която трябва да счупя върха, та да може Безсмъртни отново да заспи, докато друг глупак не се сети да го събуди…
— И?
— Всичко е просто ужасно, най-страшното, дето ми се е случвало… досега… но като си представя, че и с тебе трябва да си легна… Е, от това вече ми настръхва косъма…
Бележки
1
Леонид Якубович — от 01.11.1991 г. до сега е водещият на руската телевизионна игра „Поле чудес“ — Б.авт.
© Надя Перфилова Всички права запазени