ВЛАКА СТРЕЛА

   Било е сън! Това „Сашо, Саше-е-е!” е било на жена му. Още не може да отлепи клепачи! Все този сън! Пътува с влак. Бърз влак. Влака Стрела. Купето е пълно с хора, а той спи уморен. Наближава неговата гара, а той не може да се събуди. Викат го, карат го да слезе. Не може, пропуска я. Нищо — казва си, — ще сляза на следващата! Но пропуска и нея. Няма сили. Изморен е, смазан! А влакът лети, тракат безмилостно релси! С неимоверни усилия открехва леко клепачи — спътниците му си говорят нещо, смеят се, сочат с пръсти навън... Гори, реки, поляни, пасящи стада, деца подскачат и махат с ръце. Хората в купето се смеят, радват се на пейзажа. А той спи и пропуска ... и още една ... и още една! Влакът лети! Трака-трак, трака-трак! Вече не спи в купето, а самият той е влака. Влака Стрела! Лети, профучава покрай малки кантончета, скърцат спирачки, спира на Първи перон на обляната в светлини голяма гара. „Внимание! Вратите се затварят! Влакът тръгва! Следваща спирка...” И пак полита! „Саше-е-е!” Трябва да спре! „Внимание! Вратите се затварят! Влакът тръгва! Следваща спирка...” Някой трябва да дръпне спирачката! „Саше-е-е!” Иска да спре и да слезе, но не може. Как? Как да слезе? Кой слиза от себе си?!

   — Саше-е-е! Сашо! Закуската е готова.

   Няма време! Набира познатия номер и изстрелва обичайното:

   — Добро утро! Може ли едно такси за квартал Зора, блок 16, вход Д, като Димитровград, един за Горското, моля?!... Благодаря!

   Това „Горското” всеки път го казва бавно и съсредоточено, защото му е на езика, незнайно защо, да каже „Един за Ада”.

   Докато чака асансьора, жена му пъха в джоба сандвич, увит в салфетка.

   — Успешен ден, миличък! Обичам те!

   Не може да и́ отговори — връзва си обувките, а асансьорът вече е дошъл.

   Натиска копчето за партера и се оглежда в огледалото.

   Леко брадясал. Нищо, сега така е модерно. Стиска лаптопа между краката и си оправя с пръсти черната чуплива коса, притяга вратовръзката, плюнчи пръсти и приглажда веждите. Красавец! Усмихва се ... застава сериозен ... повдига едната вежда. След малко ще застане на сцената Живот и ще играе. Ще бъде безпощадно силен, енергичен, оригинален, компетентен, завладяващ, вдъхващ уважение и респект!

   В таксито слуша прогнозата за времето: слънчево, югозападен вятър, 24 градуса... Пролет!  

   На тротоара вдишва дълбоко няколко пъти свежия въздух, но не усеща аромата на цъфналите дървета, не чува жуженето на пчелите, не вижда лъчите на изгряващото слънце, промъкнали се игриво между клоните, където две врабчета се ухажват и правят любов... Защото е съсредоточен. Прави го за да стигне повече кислород до мозъка, да събуди синапсите, да нагнети въздух в горивната камера, за да може след малко, като натисне педала, да е първи на старта и другите да му лапат праха далече назад!

   „Внимание! Вратите се затварят! Влакът тръгва! Следваща спирка...”

   Портиерът... Всъщност е малко гадничко да го нарича така. Все пак са приятели от детство. Той е Мишо и е имало моменти, когато неговата приятелска ръка го е измъквала от ужасни ситуации. Но той си е портиер ... и всяка сутрин го посреща с вестник, усмивка и обичайното: „Честит празник, приятелю! Желая ти успешен ден!” Всеки ден е празник, според Мишо, и човек трябва да се радва на всичко: на слънцето, облаците и дъжда, порива на вятъра, тревите и цветята в парка, целувката на влюбените, на трудностите — изпитания, които Бог ни изпраща. На всичко! На всичко! Всеки Божи ден е празник!

   Сега стои пред него, забравил е за вестника, изглежда недоспал, очите му зачервени, подпухнали, под тях — тъмни сенки.

   — Искам да говоря с теб!

   Знае за какво. Жена му го заряза, загуби делото за попечителство, майка му тежко го преживя... Двете внучки бяха единствената и́ радост. Лошата болест я сграбчи. Не и́ дават още много. Какво да му каже? „Честит празник! Радвай се — Бог ти праща изпитание!”

   — По-късно, приятелю!... Не сега, че закъснявам за оперативка. По-късно!

   По-късно е вече късно. Не могат да измият кръвта му от плочките пред входа. И защо точно пред входа?! Защо не отзад?! За да го видят, да го чуят, да разберат?! И какво като разберат?! Ако сам не си помогнеш и Господ не може... Ще го погребат с майка му в един гроб. И много скоро всички ще забравят за кръвта на тротоара, няма да я заобикалят както сега. Вратата пак ще се отваря и затваря ... забързани, улисани, разсеяни и съсредоточени колегите ще влизат и излизат, ще слизат и се качват...

   „Внимание! Вратите се затварят! Влакът потегля! Следваща спирка...”

   Голяма простотия е това! — мисли си Сашо. — През няколко години променят правилата и инструкциите за сеч. Да не би биологията на дървесните видове да се променя със смяната на всяко правителство?! Всеки се прави на Господ. „Така ще подобрим почвозащитните, водозадържащите, противоерозионните, рекреационните ... бла-бла ... функции на гората. Ще повишим нейната производителност...” Глупаци! Те знаят повече от Господ кое е по-добро! Тя, природата, си говори, стига да имаш очи да видиш и разум за да проумееш! Глупаци! И на всичкото отгоре трябва да им защитава простотиите и да обяснява необяснимото! 

   Нахвърля си няколко опорни точки и влиза на съвещанието.

   Преди него се изказва колегата му от Отдел „Стопанисване”.

   — ... Освен всичко това, колеги, непрестанните промени в нормативната база не стимулират лесовъдите по горски стопанства внимателно да ги изучават и прилагат. Напротив, настъпва апатия, разколебава ги в правилността на новото и ... чакат следващите промени. Това което говорим помежду си и не смеем да кажем на глас е, че биологията на дървесните видове не се е променила от хилядолетия и трябва много внимателно да пристъпваме към ревизия на всеки правилник за сеч. Намеренията, с които постиламе пътя към подобряване функциите на гората, са добри, но какви ще бъдат резултатите? Не се ли правим на Господ? Погледнете едно естествено насаждение и ще видите, че неговият състав и гъстота са съвсем различни от тези, които искаме да му наложим!...

   Сашо усеща, че е дошъл мигът. Пиленцето е кацнало на рамото му. Не трябва да го изпуска! И той не го изпуска:

   — ... И какво, да продължаваме да робуваме на догмата, че земята е плоска?! Да нямаме смелостта да извикаме „И все пак тя се върти!”... Не са ли ви учили: „Подлагай всичко на съмнение!”... Господ, природа, естествени насаждения... Къде са тези естествени насаждения, девствени гори? Няма ги! Отдавна човекът се е намесил в природните процеси и всички екосистеми са повлияни пряко или косвено от неговата дейност. Затова сме длъжни, след като сме казали А, да кажем и Б. И това не е проява на мегаломания, а на разбиране на една от основните цели на нашия живот — да се грижим за природата, за майката Земя, която не е наша, а ни е дадена на заем от бъдещите поколения!...

   — Честито, г-н Александров!

   — Браво, Сашо! За нас е чест! И да знаеш, че ние ще почерпим! Все пак един началник не може да почерпи всички, но всички могат да почерпят един началник.

   Не се зарадва особено. Очакваше го. Време беше. И тук не става въпрос за оценка, за признание на неговите качества и заслуги, а за изхода на една дълга и изтощителна битка „Кой е № 1”. Кой е по-бърз, по-издържлив?! Бягаш или умираш! Ето го сега — пръв на осветения перон. Къде са другите? Изпокапаха по трасето. Търкалят се някъде край траверсите. Къде е онзи колега? Пасе крави на село. И гледа пчели. Имал сто кошера. Бил щастлив ... казват. Движението е всичко, крайната цел — нищо. Форма за съществуване на материята. Нека си е щастлив! Щастието е оправдание за неудачници. Куци коне! Тръгнали да се надбягват!

   „Внимание! Вратите се затварят! Влакът потегля! Следваща спирка...”

   Съблича я чисто гола. Сваля си само вратовръзката, смъква панталоните до глезените и сяда във фотьойла... Не е нужно да и казва какво да прави. Тя си знае. Печена е! Само дето е малко романтичка и се бави. Гали го, ближе го, драска го нежно с нокти, разкопчава му ризата и притиска гърдите си към неговите.

   — Скачай, не се размотавай!

   Катери се по него:

   — Целуни ме тук ... и тук ... и тук!

   Първо настояваше да го заведе у тях. Имала широка спалня, ароматни бели чаршафи, вана, шампанско... После и́ хареса. Най-хубавото на кабинета е, че има щори, двойна врата и огромен кожен фотьойл. Само дето малко му се лигави, а времето лети. Обедната почивка е само час и половина. И все едно и също — тя се бави, а той не е такъв!

   Нарочно го върза с тази панделка.

   — Отвържи я!

   Гърчи се, пъшка, потръпва, хапе устни, капчици пот избиват по зачервеното и́ лице... Отвързва го, но пак не бърза.

   — По-бързо!

   Не го чува. Оглушала е. Кръвта и́ се е качила в главата и не чува. Хваща я с две ръце отзад, опитва се да я разклати, да забърза, но не може — притиснала го е здраво. Сега тя е началника, ездача, той — коня. Стиска го с две ръце за врата и впива устни в неговите. Ще го удуши! Глътка въздух ... и пак! Най-после! Ето, това е! Темпото се засилва! Трака-трак, трака-трак!

   „Внимание! Вратите се затварят! Влакът потегля! Следваща спирка...”

   Баща му е на втора линия. Свързват го. Майка му умряла в съня си. Не казва кога ще е погребението. Вероятно утре.

   Тягостно е да отиде сега. Ще дойдат съседи, роднини, ще изказват съболезнования, ще говорят, разпитват... Какво да им обяснява?! А и те знаят. Баща му ще го упреква, брат му ще се перчи...

    Преглежда пощата, изчаква всички да си отидат. Когато и чистачката си тръгва (тя винаги гаси лампите в коридора на тръгване), изважда от бюрото шише с водка и си налива два пръста във водната чаша. Прибира го, но пак го изважда и си долива почти догоре. Оставя да свети само настолната лампа. По външните щори полепват пухкави сребърни снежинки, мигом се стопяват, проблясват, стичат се по стъклото, по изпръхналите му бузи и падат някъде в кишата, за да бъдат сгазени от краката и гумите на забързани минувачи и автомобили... Смесват се с другата мътилка и изтичат в шахтата!

   — Защо, майко? Защо направи това с мен?

   Ослушва се, но освен тракането на стенния електронен часовник, друго не чува.

   — Чуваш ли ме, майко? Утре ще дойда у дома и ще те питам. Никога до сега не съм те питал. Знам, че девет дни ще си там и ще мога да ти кажа всичко. Три години не съм те виждал, но утре ще си дойда и ще задавам въпроси. Трябва да ми отговориш! Искам да знам защо ми съсипа живота. Защо направи това с мен?! Не сега, не преди пет или десет години, а тогава, когато  се държах за полата ти и ти беше всичко за мен: храна, топлина, закрила. Защо не ме научи на най-важното?! На любов! Как да обичам! Цял живот ме преследва твоето „Виж брат си! От тебе нищо не става!”. Как не заслужих една добра дума?! А и татко... Къде беше татко?! Все закъсняваше и ако случайно го дочаквахме, вместо шепа бонбони, изсипваше кофа с помия — колко крадливи и подли са хората, изроди, които само мърсят земята. Но Партията ... Партията ще се справи с тази измет. И аз се гушех под юргана, треперех от страх Партията да не дойде и да ме изрита като последния боклук, подлец, крадец, изрод, от когото нищо не става. Първо искаше да стана летец. Космонавт като Георги Иванов. А аз мечтаех да бъда месар. Като чичо Ради. Най-добрият човек на света! Всяка вечер, когато се връщаше от халите, ни вземаше на коленете си и ни раздаваше бонбони, дъвки. Огромните му ръце ни галеха по главите, очите му блестяха  и в сърцето му имаше място за всички. Казвахте, че били бездетни, затова така ни се радва. Не знам. Знам само, че имах мечта. Да стана месар. Ако бях ... ако можех ... сега щях да имам месокомбинат или поне цех за колбаси. Не знам. Но може би щях да имам деца и семейство. Защо направи това с мен, майко?

   Набира познатия номер и на един дъх, като до болка познат рефрен, изрича:

   — Добър вечер! Може ли едно такси за Горското, един за квартал Зора, моля!... Благодаря!

    „Квартал Зора” го казва бавно и съсредоточено, защото всеки път му е на езика, незнайно защо, да каже „Един за Ада”.

   В асансьора натиска копчето за партера и застава плътно с лице до вратата. В ръката си стиска само връзка ключове. Слага ги в джоба, но пак ги изважда, вторачва се в тях, прехвърля ги един по един... Ключалки за врати и стаи, приютили отломки от един пропилян живот!

   Не иска да го направи, но някаква сила го кара да затътри крака и да се изправи пред огледалото.

   Прегърбен, плешив, набола бяла брада, торбички под очите, увиснала гуша. Не смее да се погледне в очите. Свежда поглед към ключовете, прехвърля ги един по един и излиза през широко отворената врата.

   — Лека нощ, господин Александров!

   — Честит празник, приятелю! — прошепва, но се сепва, защото това не е Мишо. Този е друг.

   Таксито го чака.

   — За гарата — вече е решил.

   — Казаха, че сте за Зора — поглежда го учуден шофьора.

   — Размислих.

   — Коя гара?

   — Железопътната.

   По радиото съобщават прогнозата за времето: през нощта температурите ще паднат до минус седемнайсет градуса, по високите места ще духа бурен северозападен вятър ... жълт код ... навявания от сняг...

   На перона един бездомник се приближава до него, след като го е видял, че дълго стои вцепенен и прехвърля връзката с ключове.

   — За къде сте, господине?

   — Не знам.

   — Тогава е все едно.

   — Моля?

   — Ако не знаеш за къде си тръгнал, е все едно кой влак ще хванеш.

   За къде е тръгнал?! Влакове пристигат и заминават. На юг и на север. Трака-трак, трака-трак. Докарват и откарват хора и съдби. Трака-трак, трака-трак. На изток и на запад. Трака-трак, трака-трак. Бързат, слизат и се качват, шеметно се впускат и завъртат в един калейдоскоп от човешки страсти, радости, неволи... Трака-трак, трака-трак.

   „Когато не знаеш за къде си тръгнал е все едно кой влак ще хванеш”. Трака-трак, трака-трак.

   Така и не разбира сънува ли или наистина чува:

   — Внимание! Последна спирка. Моля, всички пътници да напуснат влака!