Стоях до дървото, опитвайки се да предположа от коя страна ще се появи. Помня, че исках да се отпусна, но ми беше много трудно. Тези хапчета бяха пълна заблуда. Не знам кой ги е измислил и как може да лъжат хората с тях, но имах чувството, че ако той сега се появи отзад и ме докосне съвсем лекичко, ще се извия като след буря и дори зъбите ми ще затракат. Колите минаваха покрай мен, червях се от срам, защото не бях предвидила, че с тези бели дрехи ще привличам не само неговото внимание, от което ми ставаше още по-лабилно. Поглеждах наляво, надясно, кой знае каква карикатура съм била. Езикът ми се беше уголемил, нямаше начин да го глътна, но ако се налагаше да говоря, щеше да е най-добре да казвам нещо по-кратичко, за да не завалвам думите. Добър слушател съм, ще му кажа, затова нека само той да говори. Сладкодумен е, тъкмо ще мога да му се порадвам повече. Ах, видях го. И той мен. Ще умра. Идва. Смее се. Той е! Оправи си косата, бретона от вятъра ти стана като спойлер. Я чакай малко, той не е сам. Какъв е тоя мечок? Да не е решил да го домъкне и него. А, не! Няма да стане! Това е Митко! Как смее да го води на първата ни среща? Моля те по-кротко, ти сигурна ли си, че не излизате приятелски? Я млъквай! Да не съм от вчера? Пресича, успокой се. Нищо особено не се случва. Само да не беше тази позната усмивка на Митака, можех и да ти повярвам.

- Здравей, познавате се с Митко, нали? – приближи се към мен принца. Само заради самообладанието му ми идваше да го прегърна.

- Аха. - Все пак подадох ръка да разпукам гипса. - Да се запознаем и официално. – казах на Митака, стискайки ръката му. Двамата се засмяха.

- Аз да тръгвам ли? – обади се след малко приятелчето му, докато наблюдаваше реакциите ни.

Когато се спогледахме тримата, на мен ми се стори, че всички си мислим едно и също нещо, защото се разсмяхме едновременно. Митака стана излишен. Сори, приятелче, но вече е мой - му казах наум. Той ме разбра от един поглед. Тръгнахме с принца. Пътят до кафенето ми се губи. Също и разговора. Предполагам, че сме говорили нещо от рода къде отиваме. Но помня много ясно настаняването в кафенето. Колко беше мил, с какво самообладание се излегна на сепарето – разтворил ръце, сякаш можеше да обхване целият свят, да го подчини и после да го прати по дяволите. Носеше някакъв бежов панталон със странични джобчета. Бедрата му бяха като на щангист и опъваха много еротично панталоните. Сервитьорката след малко ни донесе напитките. Беше си поръчал кафе и кола, а аз студен чай. Чак като си изпъна ръката да си сипе кола и ме попита нещо, аз се обърнах и забелязах, че се е накичил като баба Доринда. На врата му висеше дебел златен синджир с масивен кръст, носеше обеци, не една, а цели две, разни гривни, часовник, а нагоре по пухкавите му ръце пълзяха змии, подаваха се мечешки лапи, един индианец в профил, орел, виещ вълк. Въй! Как не бях ги видяла до сега. Та той целия беше шедьовър! Ходеща галерия! Говореща и задаваща въпроси.

- Ти кой набор каза че си?

- 84-ти. – отвърнах.

Той нещо се развълнува. Усмихна се. Леле. И аз май се усмихнах.

- Кой месец?

- Февруари. – отвърнах, чудейки се това дали е повече лошо, отколкото хубаво.

- Кой февруари? – продължаваше с въпросите инспектор Шедьовър, а очите му от светлината ставаха още по-бистри.

- Пети.

Отново се усмихна. Какво ли трябваше да значи това? На мен ми изглеждаше доста по-голям. Не вярвам да е колкото мен.

- Аз съм на осми февруари, 84-та. - оповести най-после той.

- Като Стоичков, ли? – изтърсих.

- Като Стоичков. – повтори и се ухили.

Стана ни смешно. Гипсът беше счупен. Тогава си спомних за онова усещане, че го познавам отдавна. Оказа се, че сме раждани в една и съща болница през три дена. След малко установих, че си четяхме някои от мислите. Тъкмо се канех да кажа нещо, когато той каза същото. И обратно. Разказваше,че бил асоциален, агресивен и до 8-ми клас сменил всички училища в града. В същото време и аз бях сменила три, но поради смяна на адресите. И през цялото това време сме се разминавали, като всеки от нас е посещавал същите места, но по различно време. Аз естествено това за агресията не го приех сериозно. Как можеше толкова нежност да блика от него, а да твърди, че бил агресивен. Реших, че просто преувеличава, за да изглежда интересен. Говорихме доста, повече отколкото очаквах. Той палеше цигара, отпиваше от кафето. Хубавото му лице плуваше към мен в облак от дим. Приближаваше се, вече беше сменил позата и не лежеше на сепарето. Сега беше по-близо до мен. Флуидите излитаха от телата ни и се носеха във въздуха като малки сини пеперуди. След миг усетих топлите му пръсти да се вплитат в моите. Стиснах ги здраво и се обърнах бавно, за да срещна неговите очи. Там в зелените огледалца видях едно момиче да се усмихва. Тя беше толкова красива, а той не мигаше, сякаш за да не я изплаши. Не помръдваше и профила на индианеца, нито змията, нито мечата лапа, нито дори вълка. Всички се бяха подредили и като че ли чакаха, да падне нощ и да оживеят.

Излязохме още няколко пъти, но след всеки път, аз си мислех, че никога повече няма да го видя. Но се виждахме, къде ли не. Извън уговорките се засичахме из града. Понякога ненадейно решаваше да дойде с колата. Горките му колонки. Изпращаше ме след работа. Стояхме в тъмното пред вратата на къщата и танцувахме. Нищо еротично още не се беше случило. Той си градеше здрава основа и като че ли се въртяхме като две пилета на грил – мноого бавно. На втората среща се прегърнахме, на третата ми лепна една целувка по бузата. На четвъртата аз му налетях у тях и се целунахме, нямаше за кога да го чакам. Ходех му на гости след работа, уж на вечеря. Спях с пижамата на майка му и се гушкахме по цяла нощ. На другия ден ходех като необладана мумия, но не защото нямаше начин, просто го опознавах човека. Принцът живееше сам и ме посрещаше винаги гол. Така бил свикнал. Нудист. В началото щях да падна, като ми отвори вратата, но и с това свикнах.

- Виждаш ли какви жертви правя заради теб? – ме питаше, докато сочеше към прахосмукачката в средата на хола. – Цял ден съм чистил.

В същото време на масата стояха наредени кренвирши с топено сирене и биричка. Това си мислех, че трябва да е вечерята.

- Не умея да готвя. Само яйца мога да пържа – вдигаше рамене. – Не съм ял свястна храна от цяла вечност.

- Аз ще ти сготвя. – изстрелях една вечер - Искаш ли утре да ти сготвя нещо?

- Не, не се притеснявай. Ще ям навън.

На другия ден като се прибрах след работа направих една мусака и изпекох арабски сладкиш. На сутринта ги опаковах във фолио и му звъннах да дойде да си ги вземе. Още в таксито нападна сладкиша. Стана ми хубаво, докато го гледах как се храни. Май тотално се бях чалнала.

Една вечер някъде към 12:30, тъкмо се опитвах да заспя, когато той ми прати някакъв странен смс. На мен ми прозвуча еротично. Отговорих му като ехо. После ми звънна. Липсваш ми. Май се бяхме разбрахме още по интонацията на гласовете си. Мъррр. Щеше да се люлее къщата ми, така го усетих. Идвал след два часа. Нямах никакво време. Изскочих изпод чаршафа по бельо. Изчислих всичко - къпане, обличане, едно питие преди това, не е зле да ударя. Имах мастика и айрян, после всичко щеше да е като в приказките. Косата нямаше нужда да я суша.

Банята ми беше много яка, имаше и вана, обаче бойлера се водеше ретро. Трябваше не да се включи от копчето, а да се запали. Беше на дърва. Сигурно съм си била рекорда по палене на огън и цялата в сажди се метнах под душа. 

следва