Навън валеше... Внезапен дъжд. Тя крачеше забързано, една жена, приближаваща средната възраст... Ловко прескачаше локвите, вървеше навела глава, за да пази грима си. "Закъснявам ли или е още рано?" Вървеше със свито сърце, досущ като гимназистка на първа среща... А вече лицето й бе покрито с тънък, почти невидим воал на годините. И изведнъж внезапно, непредвидимо и неумолимо при нея бе дошла любовта. Или поне й се искаше да вярва, че това е любов, че няма нищо общо с кратките, мимолетни флиртове, в които човек, предчувстващ есента на годините си, бърза да се втурне. Ей така, да докаже на себе си, че още го бива. Само едно нещо не и даваше мира и хвърляше сянка върху внезапното й щастие. Понякога се чувстваше като крадла. Крадеше ли чуждата любов от онази жена със светлите очи и карирана престилка? И защо тя бе лишена от онова простичко, като карираната престилка на снимката, щастие с мирис на готвено и току-що изгладени дрехи, нещо, което другите наричат ежедневие. И уж все се оплакват ...