Будилникът иззвъня. Нана се протегна, целуна по навик съпруга си за добро утро и се измъкна мързеливо от леглото. Коста се излежаваше и наблюдаваше как жена му се облича:
- Нан, миличка ти ставаш все по-дебеличка! - каза уж на шега той и се засмя.
Нана не отговори , просто излезе от спалнята. Беше чувала хиляди пъти, че е напълняла, че трябва да намали сладките неща и най-вече, че и трябват повече движение и спорт. С Коста имаха зад гърба си повече от тридесетгодишен брак, живееха спокоен и еднообразен живот. Без изневери и скандали. Той беше добре сложен и въпреки че наближаваше 60-те години, продължаваше да посещава фитнес салона. За разлика от него Нана никога не беше спортувала и смяташе, че едва ли е подходящо след 50-годинишна възраст да се отдадеш на това „досадно” занимание. През живота си тя винаги е бързала да свърши толкова неща, две деца, домашен любимец, домакински задължения и работата като учител (която от училище продължаваше и у дома). Вярно напоследък имаше повече свободно време, децата бяха пораснали и грижите около тях намаляха, но да спортува-няма начин. Беше пробвала да отслабне с диети, но гладът я изнервяше.
Нана застана пред огледалото и за пореден път установи че не изглежда добре, годините бяха оставили следите си, бръчките по лицето, отпуснатото коремче, и досадните мазнини които се натрупваха по бедрата и дупето. Замисли се за живота си ,според нея беше станал монотонен, и скучен. Почувства се зле. В главата и забушуваха „черни” мисли ”Аз остарявам! Дебела съм! Мисля, че Коста вече не ме обича! Ами ако си намери красива любовница! Няма да го понеса!...” Тя изведнъж усети как се натъжава и дори се разплака. И така наблюдавайки жената в огледалото Нана произнесе на глас „ Искам да не чувствам !”. И изведнъж в огледалото образът се размаза. Нана усети някаква болка в тялото си и за миг тя видя как нейните чувства любов, страх, радост… се отразяват в огледалото. Тя усети как и олеква, и как някаква празнота се настани в душата и . „Какво е това? Спокойствие и безразличие. Къде са емоциите?” Огледалото беше откраднало чувствата и. „Страхотно!” Нана се пооправи , закъсняваше за работа. Преди да излезе от дома си тя не изпита желание да целуне мъжа си , защото любовта вече я нямаше. На улицата не се зарадва на свежото пролетно утрото. Не се ядоса когато за секунди изпусна градския автобус .Не изпита желание да помогне на старата жена с тежкия багаж да прекоси улицата. Просто не усещаше нищо!
Работния и ден премина спокойно. На Нана и беше безразлично дали учениците усвояват новите знания, поведението им не я притесняваше. Прибирайки се към къщи тя реши да поседне в градския парк, както правеше винаги когато беше изморена, или изнервена. Странно Нана установи, че гледа но не „вижда”, слуша но не „чува” къде изчезна красотата на природата.
У дома си както обикновено Нана домакинства, но този път не мърмореше за захвърлените мръсни чорапи, за неизмитите чинии и за подобни дреболии, които обикновено я изнервяха. Следобеда Коста се прибра от работа, изглеждаше добре, заразказва за проблемите и за успехите си, за забавните случки, които е преживял. Нана го наблюдаваше безразлично.
-Скъпа, добре ли си? - къде е блясъкът в любите очи.
-Не зная, нищо не чувствам.-измърмори тя.
-Какво ти се е случило?
-Беше просто мисъл.
-Не разбирам за какво говориш?
-Просто наблюдавайки се в огледалото, си пожелах безчувствие, това е.
-Но защо? Ние сме щастливи! Ние се обичаме! Ние сме заедно…
Нана прекъсна съпруга си.
-Защото остарявам и напълнявам, защото децата ни пораснаха и животът ни е скучен.
Коста прегърна жена си и я заведе до огледалото:
-Любов моя, погледни тази жена. За мен тя е най-красивата и единствената на света! Тази жена е моята половинка и ако тя страда, мен също ме боли! Усмихни се , за да се усмихна и аз! Нан, толкова много те обичам!
Коста прегърна нежно жена си, погледна я в очите и я целуна страстно. Нана усети топлина, беше вълшебно, сърцето и препускаше от вълнение. Тя затвори очи, почувства се лека като перце и полетя мислено сред облаците, понесена от обзелата я любовна вихрушка.
Любовта спаси Нана. Тя се усмихна на жената в огледалото. Усещаше прилив на енергия. Имаше всичко за да бъде щастлива. Осъзна, че това което си пожелаваш силно се сбъдва. И каза на жената в огледалото „Внимавай какво си пожелаваш!”
© Галина Петрова Всички права запазени