ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА: НАПУСКАНЕТО

Мийор и Беки се скитаха из безкрайното еландонско поле, но без да са способни да се ориентират. Нямаха дори и най-елементарен компас. Посевите бяха напълно унищожени от експлозиите, а земята беше отвратително изровена и разорана. Просто беше неприятно за гледане. Толкова много тъга. Толкова много безнадеждност. Родният им дом беше унищожен.

- Знаеш ли Беки, независимо, че никога няма да си моя, ти ме извади от унинието, в което живеех като първенец на випуска. Проблемите на другите са над твоите собствени. Ти ме научи да живея не само за себе си – каза й напълно сериозно Мийор.

- Това е и проблемът на този полис. Всеки тук живее само за себе си – в гласът й си личеше раздразнение.

Лутаха се няколко дни. Но най-неочаквано, Беки погледна белега на ръката си. Тя си спомни за един сън, в който едно момче имаше същия белег. Името му беше Дърниам. Този сън тя имаше отскоро.

- Как се чувстваш, Беки? – попита я Мийор, загрижен за състоянието й.

- Добре съм, просто лош сън, при това наяве, а нещо вътрешно ми казва, че той е за мое добро – някак объркано се изказа тя.

Марк и групата му бяха вече слезли от планината, заедно с Киер Зох, които ги водеше с инстинкта на куче-убиец. Неговата раса лесно се ориентираше дори по знаци като малки камъчета и прочие. В далечината те съзряха Беки и Мийор. Двамата имаха жалък вид. По пътя бяха загубили и част от групата. Плъха беше пропаднал в една дълбока каверна и загинал нелепо. Отеца също беше загинал, повлечен от него. Коварните понори си бяха казали думата когато трябваше да преминат планините. Дългият повече от хиляда километра преход бяха взели за седем денонощия. Спяха само по два-три часа.

Столичният град щеше да бъде достигнат след още известно време. Киер Зох беше успял да убие дивеч, с който спътниците му да се нахранят. Чудесен ловец, той беше и нелош готвач. Макар да не говореха езиците си, се разбираха със знаци. Комуникацията не беше проблем за никой от тях. От цялата група бяха останали само Марк, Пол, Дърниам, Сам Уолъс, Дядо Джак, Ръсел и естествено Киер Зох.

Когато ги видяха, Беки и Мийор понечиха да избягат, но се спънаха и паднаха по очи.

Марк и Пол отидоха да ги вдигнат. Киер Зох гледаше малко учудено подобно емоционално излияние от тяхна страна. Човешките емоции му бяха все още чужди. Но някак си започваше да усеща промяната в себе си. Явно комуникацията с човешки същества беше такава. Дълбоко вътре в себе си някак започваше да го приема.

Беки и Мийор им разказаха, каквото знаеха.

- Да тръгваме веднага – обадиха се в хор всички.

Бяха намерили захвърлените нирангайтери и зируаркси на убития екип на Зорин. Бяха предостатъчни за тяхната малка група. След около две седмици, бяха стигнали до Имградон. Не посмяха да влязат отново. Беки и Мийор се запитаха защо изобщо трябва да се връщат тук, но след като научиха за какво всъщност става въпрос с готовност решиха да помогнат според силите си.

Когато влязоха в града, установиха, че той е отдавна пепелище, а разрушенията бяха го превърнали в нещо като остров, обграден от избилите води на взривения геотермален извор. От Клиника “Сейнт Джоузеф” нямаше и следа.

Нямаше следи от постове и охрана. Абсолютно никаква жива душа.

- Гордън е духнал нанякъде. Определено в правилната посока – ядосано заяви Марк.

Чуха покашляне. За гърба им беше Кийт. Той внимателно беше отишъл до Енсариан и разказал на Спиърс и Елизандра какво се беше случило. Макар Енсариан да беше съвсем сринат, все още имаше запазени малки свежи ресурси, скрити в подземния бункер, а също и някакви останки от огромната си армия. Те се бяха съгласили да се присъединят и да хванат Гордън. Спиърс и Елизандра със сълзи на очи, разбраха за тъжната истина за Джейкъб Уолъс и необходимостта да воюва със собствената си раса, за да предпази живота на своите клети войници и техните семейства, ужасно обезобразени от експериментите на губернатора.

Това беше ясно. Той трябваше да бъде наказан.

Марк реагира някак гневно, защото смяташе, че Кийт играе двойна игра, но след като видя ебониантът и Киер Зох потвърди твърденията му, всички съмнения отпаднаха.

В целия Имградон нямаше нещо, което да можеше да бъде използвано. Нямаше дори питейна вода.

- Ще бъде трудно да стигнем до Непознатия квадрант, но не и невъзможно – обади се Дядо Джак. – Каубой като мен разбира това-онова! Трябва обаче да намерим летателен апарат!

Решиха да изчакат останките от войската на Енсариан да стигне Елохия. Част от гуароните, водени от Нундраг, също се присъединиха. Трябваше да изготвят общ план за атака срещу Губернатора. И този път трябваше да го хванат жив или мъртъв.

Решиха да отидат до космодрума “Урус Онкс”. Операцията по залавянето му все пак трябваше да започнат отнякъде.

Гигантското съоръжение беше една от гордостите на Зегандария, тъй като там се правеха грубо казано всички летателни апарати на планетата. Те се надяваха да намерят поне един или два оцелели, които да използват на първо време. Можеше и да има някакви части.

^^^

Реона заедно с останалите студенти бяха извадени от спасителните отряди, които енсарианците организираха. Те гледаха с невярващи очи, защото смятаха, че са безвъзвратно изгубени. Елохия беше в по-тежко положение. Трябваше да помогнат на хора в беда. Всичко сякаш се забрави много бързо щом бяха обединени в омразата си към общия враг.

Двете с Беки се прегърнаха. Мийор стоеше настрани. Марк също направи възпоминание в памет на Отеца и Плъха и тяхната нелепа кончина. Трябваше да отчете заслугите им по взаимното оцеляване на целия отбор. Те щяха да липсват на всички. Бойците проляха по една мъжка сълза. Но при ситуация като тази това беше напълно нормално.

Все пак тук-там в града се намериха някакви живи. Оказа се, че една от каверните не беше засегната и там се бяха приютили последните остатъци от популацията на града. Общо сто и осемдесет човека. Оцелелите от Енсариан, включително тези от подземния бункер, бяха около четиристотин. Роян – синът на Лиз и Пиндор – също беше сред тях. Момчето беше успяло да намери храна в единия квадрант и да я издърпа буквално от ръцете на един умиращ, който не се нуждаеше от нея. Когато бойните действия приключиха, той тръгна с останалите. Оцелелите гуарони на Зараг ту не наброяваха повече от двеста и петдесет, но някои от тях бяха ранени. Според законите на тяхната раса те трябваше да бъдат екзекутирани от събратята си. Но гуароните осъзнаваха колко безмислено беше това сега.

Цялата популация на планетата в момента наброяваше под хиляда бройки от всички раси.

Марк се изправи да говори. Всички бяха вперичи поглед в него. Гуароните не разбираха речта му, но веднага видяха в него силния лидер и това ги покори. Той знаеше как да води групата. Те го усетиха инстинктивно.

- Време е тази планета да има нов живот, време е истината да бъде казана. Вашият вожд е моят командир генерал Джейкъб Уолъс.

Гуароните го разбраха. И те бяха чували за факта, че са хибридна раса, но предпочитаха да вярват в легендите, които заглушаваха болката им.

Марк продължи. Трябваше да използва смесица от човешка и гуаронска реч, която беше понаучил в кадетската школа на Енсариан.

- Дори и да хванем онзи негодник Елмбаум, това няма да върне разсипаната екосистема на тази планета, нито бойните Ви другари. Като обявен извънреден пълномощник от членовете на Военния съвет на Убундер и със правомощията, дадени ми от оцелелите елохианци, Ви предлагам да използваме последните оцелели кораби на космодрума “Урус Онкс” и да напуснем тази планета завинаги.

Всички се спогледаха. Никой не беше очаквал такова нещо.

- Приятели - обърна се към тях Марк, - изборът си е Ваш. Но можем да започнем на чисто. Тази галактика е достатъчно голяма, за да намерим планета със сходни характеристики като Зегандария.

Зараг Ту застана до него. Двамата му синове също.

- Този мъж Ви говори самата истина – започна той на гуаронски, а бойците слушаха най-внимателно. – Вече няма смисъл да бъдем врагове. Популацията е унищожена. Безмислено е да загинем всички. Гуароните гледаха с известно недоверие. Трябваше им малко време да осмислят казаното. Но накрая го приеха.

Някой се осмели да запита:

- Какво ще правим като хванем губернатора?

Марк се отнесе достатъчно сериозно към този въпрос.

- Това ще решите Вие. Смятам, че правото да го съдите е на всички, а не само наше. Но също така смятам, че може би и ние трябва да го последваме в Непознания квадрант. Там можем да започнем начисто всички.

- А ако телата ни не могат да се адаптират към новите условия? – попита някой друг.

- На първо време ще изградим малка колония, а после и разселка на някоя екзопланета със сходни характеристики. Зегандария също беше доста по-дива преди въобще някой да се засели тук.

Всички приеха аргумента му с убеденост.

Спиърс и Елизандра също се присъединиха в качеството си на единствените оцелели висши военни.

- Заставаме твърдо зад Вас. Но в момента можем да Ви подсигурим почти само наземни сили и почти никакви летателни апарати – изразиха съжалението си те.

Тук Марк ги прекъсна.

- Гордън не е имал време да унищожи всички летателни апарати в космодрума. Имаме два оцелели, които макар и в лошо състояние, могат да бъдат ремонтирани.

- Ще мобилизираме всички наши специалисти – отбеляза Спиърс.

Действително две совалки “Волтан” бяха оцелели, въпреки експлозиите, а също и умишлените палежи. Това трябваше да бъде взето под внимание. Но трябваше също да се каже и това, че те нямаше да стигнат за евакуацията на всичките близо седемстотим оцелели.

Инженерните екипи започнаха да ги преустройват, но местата пак нямаше да стигнат. Трябваше да измислят нещо.

- А защо всъщност не измъкнем кокпита и не сложим чисто ново антигравитационно шаси? Така всички пасажери ще бъдат на една голяма обща платформа и ще можем да траспортираме повече – изкажа мнението си инженер Ендрю Дислан.

- Това ще промени центъра на тежества на апарата, но във вакуумна среда, не би трябвало да има чак такова голямо значение, стига да няма проблеми във вертикалното излитане – допълни един негов колега.

- Звучи разумно. Можем поне да опитаме – съгласи се Дислан.

Естествено нещата не вървяха много гладно, а още по-малко приятно. Наоколо се мотаеше и дъщерята на Адмирал Спиърс – Гейбриъл. Тя беше само на петнадесет години, но беше страшно запалена по всякакви летателни апарати. Въпреки крехката си възраст знаеше твърде много. Гуароните някак си я харесваха, защото беше твърде жизнена на всеобщия сив фон. Тя беше душата на това място. Или както галено я наричаха Габи.

Еквановите стабилизатори не подхождаха на кораби от висок клас, защото не можеха да стабилизат тягата на големите йонни двигатели в достатъчна степен. Двете совалки “Волтан” бяха именно с такива двигатели. Не беше сред приоритите на Елмбаум на им остави совалките с най-добри двигатели. Неговите собствени бяха преустроени с тахионни двигатели, които бяха отличен вариант и се справяха много по-добре от йонния си еквивалент. Единствената причина, поради която Елмбаум не ги беше запалил или взривил, беше, че нямаше да има достатъчно време да се измъкне.

- Знаеш ли на тази планета е толкова скучно? Винаги ми се е искало да избягам на някое наистина интересно място – погледна го тя с онзи детски поглед, който би накарал и камъка да се разстопи.

Дислан само работеше. Трябваше да провери някои неща относно тягата на двигателя. Макар йонните двигатели теоретично да можеха да постигнат по-висока скорост от химическите си еквиваленти, проблемът с тягата оставаше. Имаше и още един недостатък. Ако нещо се объркаше, нямаше как да направят ремонт в открития космос. Всичко трябваше да се изпипа много бавно и внимателно.

- Чувала съм, че в Непознатия квадрант отиват само и единствено престъпници и авантюристи. Но ти може би си по-запознат от мен? – опита се някак си да го заговори тя.

Дислан не беше от най-разговорливите хора. Още по-малко обичаше някой да му “мели” на главата, докато имаше сериозна и отговорна работа. Затова се насили да отговори.

- Така се говори. Всъщност едва ли някой от тази планета е бил там. Има твърде много неизвестни около това място. Пък и може би не е и точно това, за което се говори.

- Защо говориш със загадки? – запита го тя.

- Защото е самата истина! – някак леко троснато й отговори той.

- Достъпът дотам просто е забранен от Военния съвет. Пък и не само – това явно бяха последните думи, които щяха да се откъснат от езика му.

Гейбриъл се огледа. Защо всичко трябваше да изглежда толкова странно. Просто не беше свикнала да не й се отговаря на въпрос. Тя беше любимата дъщеря на татко. И като такава трябваше винаги да получава, каквото иска. Засега се направи, че се примирява, че не е получила информацията, която иска. Но само засега. Всеки рано или късно все нещо щеше да й каже.

Тя тръгна да обикаля между суетящите се наоколо, правещи последни приготовления, преди да напуснат планетата. Всеки се беше заел да организира собственото си оцеляване. Гуароните искаха поне да вземат лазерните си резци, защото без тях не се чувстваха защитени. Хората пък настояваха за повече бутилки със сгъстен въздух. Накрая се постигна известен баланс.

Двете совалки нямаше да бъдат достатъчни за евакуацията на абсолютно всички, но можеха да се опитат да вземат на абордаж и някои други кораби в близка орбита, които имаха потенциала поне да транспортират част от пасажерите до първата междинна точка, където можеха да намерят по-добри кораби. Със сигурност щяха да измислят нещо в движение.

Приготовленията отнеха няколко дни. Накрая всичко като че ли беше готово. Нямаше недоволни, но затова всички искаха да си вземат последно сбогом с родното място.

Щеше да им липсва много. Красивите пурпурни отблясъци на небето, което така напомняше на разстопена медна пластина, преливаща в различни нюанси. Толкова непостижимо за повечето от тях. Сега щеше да ги приеме и да бъде тяхното спасение.