Старият полковник беше мрачен. Малко безсмислено занятие в самотата. Но емоциите надделяваха. Е, като дойде дъщерята – ще ги излее свободно и буреносно…

И къде се мота това момиче? Преди половин час излезе, магазините са на някакви си двеста метра, списъкът е само от девет поръчки… Или е тръгнала да търси сатърче? Щото Старият полковник трябваше да троши агнешки главички, пък зетят тоя път не й дал своето сатърче. Щял нещо да прави…

Лош човек, ей! Разсърдил се, че месец сатърчето му беше в дома на Стария полковник. Ами трябваше му – може да му се прияде нещо, което е нужно да се сече. А оня… Като толкова му трябва – ми, да си купи ново! Ама ха…

Циция! Алчен егоист!

Като някогашния приятел от военното училище на Стария полковник. С когото се разделиха именно заради отсъствието на нормално разбиране. Оня се разсърди, задето Старият полковник – тогава млад ефрейтор, зае временно курсовата му работа. Схема на някакво сражение беше. Лесна работа, но изискваше и малко време, а младият ефрейтор тъкмо беше получил колет и търсеше удобно място, за да извади нужните вкусни неща и ги укрие от лакомите курсанти. Що да ги излапа взводът за две минути, когато той може сам да си хапне сладичко и скритичко? Та не успя да начертае схемата и се наложи да вземе курсовата работа на оня там… Който се оказа лош колега… Не намери нарисуваното, оплака се на взводния, а когато в шкафчето на младия ефрейтор откриха вече подписаната от него решена задача… Такъв мръсен поглед му хвърли… Непочтен човек! Вместо да е доволен, че е помогнал на другаря си – тича да ковлади… После, при среща нейде из коридорите, хвърляше такива мръсни погледи… Но се срещаха рядко. Защото взводният също излезе гад. Докладва на ротния, а оня отправи рапорт до началника на училището и преместиха Старият полковник – тогава млад ефрейтор, в друга специалност, в друг спален корпус, при други колеги. Че и някой мръсник раздрънкал навред, та се наложи младият ефрейтор да полага допълнителни приравнителни изпити, защото го преместиха в друг град, в друго училище…

Лоши хора, лоши… Егоисти! И врагове на Стария полковник…

А ето – сред враговете му иска да се включи и дъщерята… Била нещо болна, моля ви се, та докторката й предписала бани не знам къде си. И тя щяла да замине за цели десет дни!

Как така?

А кой ще снабдява Стария полковник с нужното му? Да, наели някаква жена, щяла да идва всеки ден, по два часа да чисти и пазарува…

Ама какво е това? Непозната жена – дето ни може да й се обади в шест сутринта, ни да й диктува строго какво именно да купи, кои магазини да обиколи, ни да я извика ей така – да й каже умни неща, да й разкаже как е живял… Деветдесет години са това! Опит, който е споделил с дъщерята само по три или четири пъти, но друго си е пак, и пак, и пак да й повтори историите и поуките, да я напътства и ръководи…

А то – чужда жена… Как да й изръмжи, как да й се скара? Че тя ще напусне, а после?

Ех, да беше преди петдесет години… Да й кресне, тя да чукне токовете, да се завърти на място и бегом да се понесе по задачите…

Развали се тоя свят, развали…

И свестни хора няма – подчинените му кой умрял, кой не ще и да се сети за добрия Стар полковник…

Врагове! Отвред врагове…

И най-големият е времето… Минава си и хич не се интересува от Стария полковник…

Най-лошото е, че той пък не може да не се интересува от времето. Именно, защото си минава. Без него…

И то враг…

Както и вратата на спалнята, и тая на коридора, и водещата към тоалетната. Свиват ли се, свиват. Та се налага той да минава ребром през тях…

Нов проблем… И нови врагове…