Зяпах през прозореца скучния пейзаж – редуващи се хълмове с ниски храсти, малки селски нивички с царевици – някои с изрязани стебла, други още жълти и сухи, като бойци на пост. Есента бе минала с голямата метла и полето бе покрито с довяни от различни посоки листа. Дърветата протягаха мързеливо клони в слънчевия ден, наслаждавайки се като хора на последното топло слънце.
Пътят откри малко село. Улиците – разбити, къщите - олющени. В края на завоя, грейна, естествено, най-многолюдната махала – гробището. Стоеше на баира гордо, сякаш да покаже, че и тук някога е кипял живот, имало е кръщенета и сватби. И тъкмо да направя дълбокия извод, че в България навсякъде по селата е вече така, в края на гробището странно дърво прикова погледа ми. Цялото бе накичено с вързани пъстри ленти. Отдалеч приличаха на панделки. Бяха причудливо закачени, а дървото весело размахваше клони, едничко останало отрупано в цветове.
- Завий и спри – наредих на приятеля си. – Искам да видя.
Дали защото денят беше слъ ...