Архетипното и неостаряващо време завъртя колелото на бекрая и спря на моята спирка. Малка гара. В чакалнята няма никой. Лилави цветя се виждат наоколо. Тиха мелодия гали тези поля сякаш носена от вятъра, който поклаща малките лилави цветчета. Някъде там съм и аз полегнала сред тях, загледана в небето в търсене... на мечтите. Човек не може да съществува без мечтите си. Те са опората, която го държи изправен. Без тях той би се сгромолясал обратно в пръстта, от която е произлязъл. Измислените правила ни карат да се чувстваме стойностни и сигурни, сякаш ние можем да определим хода на събитията. Надеждата е посята толкова дълбоко, че продължава да живее дори закопана в дълбините на душите ни. За да ги терзае още повече когато са на прага на отчаянието. Тогава когато стоим взирайки се в безкрайната бездна, която ни поглъща, прекършените крила на вярата не ни отлепят от земята. Разпръснати на милиони прашинки се сливаме с вятъра, с всичко обкръжаващо ни. Виждаме животът отстрани през чужди оч ...