Пращене на огън, нежна тръпка от въглен, спомени, красива музика.
Време е да си кажем „Сбогом!”...
Впервам търсещия си поглед през прозореца. Взирам се с надежда в снега, който пада на едри парцали. Не зная... може би самотата е единственият ми верен приятел, единствената ми любов - страхът да остана неразбрана, осмяна, пренебрегната. До болка познати образи се изреждат в главата ми като картинна галерия, в която не зная какво или кого да търся. Всичко пред погледа ми се завърта с бясна скорост. Цветове се сливат в един-единствен калейдоскоп. В него е истината, вълшебството на мига. Секундното лепило за счупените ни надежди. Невероятно!
Обувки с токчета се спират на стотина метра от мене и очаквайки някого или нещо, леко и колебливо зачаткват. Потропват леко, опъват ходилото и нервно потрепват. След малко мъжки черни лачени два чифта се спират и заобикалят токчетата. Те се повдигат на пръсти, сякаш искат да достигнат нещо. В миг последва прегъване, приплъзване и изведнъж се извисяват н ...