Кмета на село Димдагонямалово го тресеше треска. Крайният срок приближаваше, а имаше да се свършат още толкова неща. Селото гъмжеше като кошер. Всеки мъкнеше или превозваше разни багажи към или откъм "Китайската стена". Всички изглеждаха различно заети, различно доволни и еднакво недоволни.

Преди година, когато се гласува законът, селото беше почти застрашено да изчезне.

Тогава го осени идеята. Да го раздели с преградна стена, като по този начин запази числеността на населението и кметския си пост, разбира се.

Преди година нещата изглеждаха доста по-различно. Във връзка с предстоящата да влезе забрана за тютюнопушене на открито, селото се раздели на два враждуващи лагера.

По улиците се разминаваха довчерашни приятели, сега заклети врагове, непримирими като феновете на Левски и ЦСКА, разменяха си обидни реплики, заканваха се да изгонят противника от селото, понякога се размахваха юмруци или прехвърчаха малотрайни предмети от ръка към глава с риск да причинят поне средна телесна повреда.

Такава ожесточена война по-старите в селото помнеха от времето на петдесетте, когато хванаха на калъп главния агроном с парясаната счетоводителка Ганка.

Ганка не беше местна и никой не знаеше кой вятър я беше довял в селото. Живееше на квартира у баба Лазарица, работеше в канцеларията на ТКЗС-то и много-много не общуваше с местните. Махленските клюкарки бързо разпространиха новината, че мъжът ù я парясал, според едни, щото си намерил по-млада, според други, щото покръшвала, но масовото мнение беше, че не е  цвете за мирисане. Едно не можеше да ù се отрече - че си разбираше от работата и че беше голяма хубавица. И хич не и пукаше за общественото мнение. Само като минеше през чаршията и всички мъже забравяха имената си. Източваха вратове, почесваха бради и очите им святкаха като на разгонени котараци. На фона на едрите и закръглени селски булки с вечните забрадки и басмени рокли, Ганка се отличаваше със стройна фигура, украсена с шумолящи копринени поли, обувки на токчета и гердани на шията. Това само по себе си намирисваше на буржоазия, но пък как ù отиваше.

Та когато ги хванаха, започнаха безкрайни партийни сбирки, на които трябваше да се заклейми съгрешилата другарка, да ù се покажат грешките и да ù помогнат да влезе в правия път. Организиран беше и открит Другарски съд, на който се беше стекло почти цялото село. Всички, които взеха думата, изтъкнаха недостатъците на Ганка, като провокативното облекло, високомерното държание, неучастие в културно-масовия живот на селото и т.н.

За прегрешилия другар - нито дума. Макар всички да знаеха, че той не беше стока и открай време си залиташе по женската част, но главният агроном беше партиен член, пък и местен на всичкото отгоре.

Тогава скокна хазайката на Ганка, стрина Лазарица, и като отвори едни уста: "Каква е тая ваша партия, какви са тея ваши правила - като согрешат двамина, само жената да е кучката, а мъжът - света вода ненапита. Чунки не си му знаете кривиците на нашиот главен агроном - áко да е главен, си е гламав, и áко да е партиен кадър, си е курварин. Каква й таз` ваш`та партия, дето кривио прав изкарва и `сички други се са му криви на него." След тази реч и други се осмелиха да критикуват и главния агроном, и линията на Партията. Събранието се проточи до полунощ, нажежи се обстановката, но до решение така и не се стигна...

Селото се раздели на Ганковисти и Агрономисти и улиците почервеняха от срам, слушайки цинични ругатни, непристойни намеци и агресивни частушки. Стигна се дотам, че на събора на селото забраниха на духовата музика да свири Ганкиното хоро, като антипартийна и буржоазна отживелица...

Това нетърпимо положение принуди Окръжния комитет на Партията да вземе крути мерки, за да потули работата, като издигна главния агроном до заместник окръжен земеделски експерт, а Ганка пратиха на някакво обучение в Москва, където тя се залюби с московски ерген, омъжи се за него и там си артиса. На сватбата беше поканена само буля Лазарица от цялото село, и тя, като се върна, две години разказва за сватбеното тържество, за Червения площад, за Кремъл, за мавзолея на Ленин и за вкуса на водка "Столичная".

Сегашният кмет тогава беше хлапак на десетина години и смътно си спомняше събитията, но никак не му се искаше  военната обстановка да се повтаря и съселяните му да се изтребят точно посред втория му мандат. Опитваше се дипломатично да тушира напрежението и да разсейва злите духове...

Лека-полека страстите сякаш се поуталожиха, но започнаха да се оформят идеи за напускане на селото и от двата враждуващи лагера.

А кметът само обезлюдяване не желаеше. След като проучи как стават нещата в чужбина, свика общоселско събрание и предложи на гласуване следното:

Първо - да се продадат част от пустеещите земи на съседската земеделска кооперация и с парите да се издигне тухлена стена, преграждаща селото и половината външна част, с възможност за прозоречна комуникация и няколко врати на които да пише "Частен клуб - Влизането забранено". Така бил решен на Запад проблема за пушаческите територии. (То в градищата е къде-къде по-лесно да направиш клуб, ама я ела на село де...)

Зад "Китайската стена" щяха да живеят и работят както досега активните пушачи, а извън нея - непушачите. Семействата решаваха дали да се разделят, или не, но преценката за това кой е пушач и кой не е щеше да става след безпристрастно определяне нивото на никотина в кръвта от лицензирана лаборатория.

След доста дебати на няколко етапа предложението бе прието. Строителството възложиха на бригадата на Манол Косовския, който обикновено работеше по чужбина, но по изключение си беше дошъл в България, за да ожени сина си, та се съгласи да поостане и да свърши и тази работа със стената, както и да постегне пустеещите къщи с оглед допълнителна жилищна площ. Имаше спор дали стената да раздели и селското гробище, но поп Васил се застъпи и настоя и гробищата, и черквата да останат в непушаческата половина, като гарантира, че и без това никой от покойниците не пуши...

Пенсионираната начална учителка Йовка Русева, председател на секцията на БЧК и секретар на Въздържателното дружество, беше против да се хабят толкова средства за такива грешници и невъзпитани хора като пушачите, но гласът ù си остана единствен противник на идеята. На другата крайност беше деветдесетгодишният дядо Тасо - чиято лула никога не излизаше от устата му, даже и когато спи. На младини като моряк на кораб беше обиколил целия свят и пак би емигрирал, но прословутият му инат го задържаше като единствено достоен опонент на "Даскалица Йовка" и не пропускаше да я сдъвче  всеки път, кога я срещнеше, че принципността е направила от нея стара мома с достойнство на печена киселица и аромат на развалено яйце.

Имаше и предложение да се смени името на селото - лоша карма носело. Но повечето бяха против, не заради селото, а за това, че не им се сменяха отново личните документи.

Пък и достатъчно често му бяха сменяли името. В началото името му било Божево, но като дошли на власт комунистите, го прекръстили на Димитърблагоево, което пък не се връзвало с идеите на демократичното време и така след поредица дискусии се избрало настоящото като изцяло отговарящо на условието да не съдържа никакви политически инсинуации.

За година стената беше успешно издигната, къщите - стегнати, Манол събра сговорната си дружина и потегли към родната Холандия, като обеща да изтегли и близките си там, ако двуполюсният модел не сполучи.

Разделението на "димки" и "ветроглави" създаваше спорни и конфликтни ситуации, които засега успяваха да разрешат с мирни средства.

Дядо Тасо се пъчеше и тропаше гордо с бастуна си по площада пред кметството, димеше с луличката си и разказваше пиперлии вицове за старите моми.

"Даскалица Йовка"  възмутена пишеше жалба след жалба до кметството и общината, с копие до общинския полицай, който, след като ги прочетеше, си палеше цигарето с тях.

Кметът като истински народен лидер контактуваше и с двете групировки, без да толерира никоя от тях.

Утре например беше обещал да присъства на сказка, изнесена от Даскалица Йовка в читалището, а днес се разхождаше с дядо Тасо из центъра на селото и се смееше на вицовете, които старчето неуморно развяваше като знаме на убежденията си.

Като наближиха къщата на Драган магазинера, занемяха от удивление:

на пейката, под асмата, синът на Драган поднасяше огънче на баба си Пенка. Женицата дръпваше веднъж, после се закашляше, но не се отказваше да играе ролята на пушачка.

- Какво правиш бе, хлапе, ти акъл в главата имаш ли? - кметът започна да заеква от възмущение. - Та така можеш да я убиеш! Бива ли така бе, момче?

На това място старата жена дръпна от цигарата, позакашля се, изгледа го с пренебрежение и заяви:

- Ти, кмете, не ми се меси в живота, аз съм веке на осемдесе и Бог кога реши да ме прибере при себе си, искам близки да ми затворят очите, а не некоя свръхвъздържателка. Ако това е начинът да съм с тях, че ги науча пущините и ще си изкарам живото зад  китайската ти стена... - бабето се ухили с наличните остатъци от зъби в устата си и поиска от внука огън, че цигарата междувременно беше угаснала.

Кметът я загледа с внимание, досетил се изведнъж, че бабата се подготвя за пред лабораторията да докаже, че има никотин в кръвта, пък после щеше да си продължи живота на непушачка в зоната на "димките". Не искаше жената да е далеч от семейството си и тъй като и синовете, и снахите, че и внуците димяха като комини, беше избрала тази форма на приобщаване. Да се смееш ли? Да плачеш ли?

Дядо Тасо обаче изглеждаше очарован от гледката, юрна се към начинаещата пушачка и изригна гръмогласно:

- Пене, Пене, помниш ли едно време, кога те поисках и ти ми отказа, че съм смърдял на тютюн, ама сега вече, след като няма никакви пречки и двамата сме овдовели, какво ще кажеш да `земем да се оженим, а?