Въздухът е изсушен от отиващата си зима. Мъглата, която ни сковаваше и навяваше хлад, си отиде. Изгря слънце. Отнякъде се чува мелодия. Весела и жизнена. Знам, че те има. Някъде си. Нещо мислиш, правиш, върховете на пръстите докосват онова, което е около теб, навярно забравили вече за мен...
Поглеждам към часовника. Минават пет секунди. Пет точки от безкрайността. Това ме успокоява. Секундите текат. Минават още секунди, минути...
Времето помежду ни. Времето, което ни събира и разделя. Което отмерва едно присъствие, както и едно отсъствие.
Не зная кое време ми причинява повече болка.
Минават часове. А всеки час в повече е в час по-малко. За сметка на раздялата.
Чувствата се усилват и преминават в една чувствителна болка, която рискува да се превърне в страдание.
Не мога да мисля. Думите се оплитат една в друга и образуват кълбо, което е заседнало в гърлото ми.
Обичта ни е хаос, анархия и всичко друго, което ни прави несигурни в нещата.
Стоя и нещо в мен страшно и непокорно се движи, напомпва и бунтува душата ми. Мисля... следователно съществувам.
Но вътре в мен мисълта се трансформира в: Страдам, следователно съществувам. 
Но все пак лъскавината на радостта е много по-евтина в сравнение с болката на страданието към нещо, с което ти си привързан най-дълбоко.
Овладява ме странно желание: да творя музика, поезия, нещо да се роди, нещо,  което остава...
Глупостта е там, че това желание е почти висящо... и все още безплодно. Защото това, което мога да напиша, и чувствата ми, имат все по-малко допирни точки. Защото не съм преживяла мига на задоволството и радостта от нещо действително завършено.
Ако можех да пренеса върху този лист хартия съмненията, вълненията и терзанията на душата си, щеше да се получи една неповторима картина от образи и противоречия, сполуки и несполуки, светли и мрачни сенки, които като че извират от безкрая на някаква вечност, за да ми посочат обратния път към нея.