"Индианското небе кърви във огън,над нас...грешните на хълма".

Други две жадни очи поглъщаха пейзажа на тихия всемир, нежно разкриващ се от хълма. Хълм, отдалечен на броени минути път с кола и  на светлинни години от еднообразието на лустросаната цивилизация. Колко малко хора подозираха, а още по-малко знаеха за  това чудно място... Райски кът  с  ярки, отсечени линии в резонанс, с повтарящи се борови върхари и бриз, носещ сълзите на девствена смола. Място с пламтящи угарки и белоснежни задници, имитиращи луна в беззвездна нощ. Един хълм на безспирна вакханалия, засенчващ с разврата си Содом и Гомор. Пищните му  извивки, осеяни  с отпадъци, с поквара, бяха своеобразно свидетелство за липсата на Бог в телата. Една човешка фауна от биологичен материал – ненужен, наивно захвърлен между стръкове трева. Гробище на непокълнали ембриони, на неродени деца, обвити в каучуковите си балони с вазелинова обмазка. Това бе тестостеронен холокост... Един  своеобразен ешафод върху възвишение, чиято сянка  троснато  тегнеше  над града. Тя бе толкова отявлена и забележима, че оставаше невидяна. Там вечер пурпурните хора танцуваха с лудата трева и мислите им летяха по магистралата на лудостта с бясна скорост. Там те се лутаха в пространство, лутаха се, търсещи място, което да нарекат свой дом... Природата компенсираше тези извращения на човешката същност, издишвайки блясък. Невнятен блясък на една първична красота,изпълваща сетивата... Сега на хълма бяха двама. Само двама. Само Барет и безкраят необятен. И никой друг. Той чувстваше почти патологична нужда от едно такова усамотение. Нямаше мисли, нямаше и минало, ни бъдеще. Имаше момент. Миг. Едно пречистено съзнание, скрито зад кристален поглед. Имаше „тук и сега”. Една емпатия. Мозъчен форсаж ,който даряваше Барет с крила, по-гладки от гарванови нокти... Мисълта отстъпва пред усещанията. Тишини във въображението разкриват царството на възприятията. Инстинктът надделява чувството. Човек и природа се смесват органически в една монолитна връзка, произлизаща от божественото им начало.. .И тук витаеше неповторимост. Такава неповторимост, каквато може да има само новородено утро. Утро с още рошави лъчи, наблюдавано от място скрито за мечтите. Това бе изживяване отвъд думите. Пред Барет се простираше картина, като че ли рисувана специално с нюансите на всеки цвят, на всеки ален цвят, който харесва. И той бе щастлив. Беше толкова щастлив, сякаш гледаше през окуляра на слънцето. Сякаш самият Христос ходеше по тялото му с боси крака... Перспективата бе сюрреална. Цветя и гори трепкаха сред матова топлина в сама феерия на златен плам. Над тях, в този сантиментален час на деня, рееща се граблива птица захождаше елегантно, демонстрирайки съвършенството на своя висш пилотаж. Сянката ѝ плуваше в безкрайното синьо. И пътят на всички усещания минаваше през очите, а в тях, огледално виждане докосваше душата... Така Барет почесваше необяснимия порив, който гъделичкаше съзнанието му. Порив за сливане с вечността, за всички преходни неща, за илюзорните мечти в живота. ”Работи друже, ти сега си роб! Цял живот работиш ти за плитък гроб.”  - Кой бе пророкът, изрекъл мислите си на глас – питаше се той – и кой бе инквизиторът, изгорил го на клада? Усещаше, че се разнежва, поради което включи радиото в колата.  – Е, до гуша ми дойде – кряскаше то  - до гуша ми дойде от чужди богове...